автор: gfstoilov

1.
Тя вървеше по онази улица, нашарена с безброй магазини. Спираше и разгледаше стоките на витрините им – измамно лъскави и така фалшиви с изкуствения си нереален търговски вид. Не намираше, че са нещо интересно, просто убиваше време.
Или може би времето я убиваше?
Забрави за искрящите продукти и обърна внимание на витрините. Някои от стъклата бяха много мръсни, други кристално чисти.
- Също като тълпата – огледа се и се видя като сянка от потока. – Тълпата, която като река не спира да тече нагоре и надолу.
Човешката душа е като кристал – лесно може да бъде замърсена и покварена с мрак, но и да бъде така изчистена, че само за миг да се преврне в букет от светлинни лъчи. Ако изведнъж света бъде покрит от светлина, тя щеше да се оглежда в красотата на кристалните му души със своето ехо. Нейното име бе Ехо и падащата светлина е само картина от невъзможните сънища, които толкова често сънуваше.
Продължи с ръце скрити в гънките на дрехите си, студа я прегръщаше – нея, просто едно младо момиче, което се скиташе безцелно из града. Утринта бе хладна, есента шареше с облаци небето и вятъра лепеше навсякъде разпиляваните от него листа. Хората минаващи край нея бързаха за някъде, отминаваха я безмълвно и потъваха в дълбините на своя си личен живот.
- Не ме забелязват – нито един от тях! Защото съм точно никой, дошъл от никъде и нямащ дори накъде да отиде – прошепнаха уморените ѝ мисли.
Опря гръб на студена мраморна колона и загледа сутрешната суетня. В смяната на цветовете и шарките, които се топяха в безлично сиво.
Долови всички улични шумове от течението на движещите се в някаква определена посока – нима всеки е намерил островът на своето спасение? Не искаше да е в тяхната посока, макар преди миг да поиска да е една от тях. Но осъзна, че едва ли има смисъл в това да слугува на дните и да бъде поредния номер от социалното стадо.
Затова Ехо отново тръгна безцелно по улицата, размивайки се като призрачен образ в разминаващите се с нея слепци. Вървя докато спря край един магазин за часовници. Плашеха я със способността си да отмерват дните, дадени за живот на човека, но сега я притеглиха десетките им кръгли лица и бръчки от часове и минути.
- Ето ги къде са тези безмилостни стражи на времето, които непрекъснато напомнят, че всичко е подчинено на него и всяко нещо си има своят изтичащ в нищото срок. Всичко е времено и всички са смъртни... – прошепнаха тихичко мислите ѝ, а един от часовниците отчете осем и половина.
Ехо се огледа. Слънцето го нямаше, сякаш никога дори не и съществувало, небето бе сиво и досадно – поредния сив ден в редицата на безличния живот.
Очите ѝ се плъзнаха към часовниците и усети как всичко заредено с енергия ѝ липсва в този миг затворен между двете деления на цифреблата насреща.
Изведнъж си спомни за картина, която видя на улична изложба на никому неизвестен творец - един обесен на минутната стрелка човек, малко след като бе пресякла центъра на своята половина от кръглият ѝ път. Колкото повече се издигаше по течението на времето, толкова повече се стягаше примката около врата на обесения. И преди да започне да се спуска отново надолу, човекът щеше да бъде отдавна задушен.
Както и всеки друг, който ненаситен е побягнал в надпревара за гонене на човешкото щастие, повярвал си, че ще победи и успее да улови вечността му в ръцете си.
- Колко сме глупави – прошепна пак мисълта ѝ, - колко наивно се залъгваме с тези лъжливи мечти, който вечно чакаме да ни се сбъднат.
Ехо отстъпи и се измъкна от магията на отчитащите времето. Току виж са хванали и нея в клопката си. Продължи разходката си по сънливата улица, дори не се замисли дали всъщност не се връща отново назад по нея. Това едва ли има значение, след като в душата ѝ нямаше никаква цел и посока.
Тя бе просто безлично петънце, понесло се по реката на лишеното от цвят ежедневие.

2.
Вечерта дойде наедно с излелия в късния следобед дъжд.
Светът притихна уморен от ритъма, който следва през деня. Отцеждащи се с капките след дъжда неколцина окъснели бързаха по улиците, ставащи все по-пусти и празни.
- Сенките сега нарастват и сграбчват всеки, който все още не се е прибрал – предупредиха клоните на самотно дърво вървящата под тях Ехо.
Тя видя как дневната светлина се опита да задържи мрака, но безсилна остави есенната нощ с лекота да угаси всички по-топли цветове. Измамените багри се свиха под всемогъщието на чернотата, разляла се като море над тях. Ехо се понесе на вълните му.
Есента въздишаше чрез оголили клони дървета, събрали листата си в гниещата маса под тях - тъжно умиращи в забрава и лишени от онази лекота, с която вятъра ги разнасяше някога на весели ята. Сега крилете им са свити и свели уморено глави птиците-листа заспиват в късната есен. Сънуваха как усмивките на лятото са заменени със скръбна есенна печал.
Ехо бродеше сред мрака - слушаше стъпките му, следваше тишината.
От притворен прозорец се прокрадна мелодия. Клавирен концерт, който звучеше като погребален за всички измамени, сънуващи лятото и почувствалите се като фараони, повярвали на лъжите за вечен живот.
Листата въздъхват и помолват вятъра за малко покой. Той се плъзга и хлопва прозореца – музиката секва, скоростно убита.

3.
Няколко капки почукаха на прозореца. Леко, така както се чука на вратата на умиращ. Бяха само няколко от отново изливащия се навън дъжд, но само те от целия прогизнал свят се опитаха да надникнат в тази стая.
Ехо не им отвори. Нямаше нужда от никой. Имаше всичко и нищо.
Капките не повториха опита и се стекоха изчезвайки и оставиха сама обгърналата се с тъма и тишина.
Сълзите на нощта падаха по-студени и от късчета мрамор. Искаше да излее мъката си с тях, да пречисти болката в сърцето си, защото идваше утрешния ден – новият ден от върволицата приказни лъжи за намереното в живота щастие.
Ехо мислеше за тъмнината като предвестник на идващата след нея утеха, наричана със страхопочитание с името смърт. Страхуваха се всички, но и тя, защото бе приела смъртта като своя последна утеха, постепенно заместила всички онези ласкави чувства, от които я лиши живота – за любим, семейство, разбиране и помощ.
- Домът - ще тъгувам ли за него? Или за любовта, тази измамната крепост на човешкото щастие – спомни си как е седнала на масата с близките си, опитващи да се правят, че всичко е наред. А не беше!
Усмивки заместват сълзите на подредилата вечерята Ехо. Погледа ѝ дълго се задържа върху острието на ножа, толкова дълго, че се ражда въпроса дали наистина мисли за нещо или просто е станала пробождащия му връх.
- Семейното гнездо е изваяно от разяждаща сърцето мъка, която острието може лесно да изтръгне – нашепнаха спомените ѝ.
След уверението на Ехо, че всичко е наред, поредната ѝ фалшива усмивка се приема от останалите и тя успява да скрие тъгата ѝ. Отново никой не забелязва умората в очите ѝ, нито желанието им да ги затвори завинаги - толкова рано и съвсем без време.
Вечерта продължава и тя продължава да не споделя, че очакването ѝ за живата е било подплатено с погнуса и отчаяние от това, че няма къде да отиде, няма къде да се скрие и просто ще трябва да играе ежедневния театър и търпеливо да почака нощта да я скрие в прегръдките си.
Мислеше си за това, че трябва да се дарява любов на някой и мечтаеше за нея - за единствената и как само на нея би могла да каже думите: - Обичам те! - съвсем искрено и неподправено. Само на нея!
Като в тази нощ, която беше тяхната нощ на истинска среща. Всъщност бе онази нощ, вече била някога, но останала в спомените като единствената, а всички следващи просто бяха ехото ѝ - отново завръщащо се и отново пробождащо сърцето.
Ехо – това е нейното име.
Ехо – която тъгуваше за изгубеното някога и веднъж пробляснало в мрака.
Ехо – безкрайно повтаряне на нещо вече отминало.
Тази вечер, щом светлината страхливо се сви, в нея глас започна да крещи, че е време и няма смисъл повече да отлага срещата си.
Време е за безсмъртието и за заслужената почивка от тежестта на този живот.

4.
Пустинята се разля в душата ѝ - огромна бездна, безлюдна и мъртва. И тя е сама насред нея като пясъчна статуя и вятъра ден след ден я разнищва до голо. Откъсва малки песъчинки от плътта ѝ, болезнено и необратимо отнемайки същността ѝ, която скоро ще бъде погребана.
- Дали някой ще си спомни за мен? – запита пясъците Ехо в последните си мигове насред тази пустош – виждаше в нея отражението на душата си. - Дали някой ще разбере какво е било в сърцето ми и колко сълзи са излели очите ми?
Живота я помоли да остане, разпилявайки няколко по-топли спомена, които Ехо с въздишка прогони.
В тази нощ, както толкова много други, Ехо ще посрещне по-малкият брат на смъртта като единствено спасение, но сега в безмълвна молитва помоли сестрата да я вземе оттук и да не ѝ позволява да се събуди отново.
Нима трябва да лъже себе си и да мечтае за живот, щом като бъде мъртва ще я посрещне ново начало на нещо различно. Гласът на пустинята ѝ нашепваше магично и подканващо да не се бави толкова с празните обещания на живота.
Забравата е толкова близо - упойваща с празнотата и тишината си. Ехо се остави на гласът на дъжда и погали с поглед розите си - черните рози, които са единствените ѝ изпращачи.
- Но дори и те няма да заплачат за мен.
Ехо се приготви за следващата решителна стъпка. Наближаваше полунощ, а с нея и определения час за смъртта. Идва вече мигът, който трепетно чака от толкова време. Мигът, в който да се затворят очите ѝ, да се напълнят вените ѝ с лековитата река на студената тъмнина.
Остави сълзите си да потекат свободни, макар отново лишени от глас, остави ги да текат като ледени бисери по бялото ѝ лице.
Леглото беше твърдо и покрито с винаги хладна завивка. Ехо остави прозорците леко открехнати за да усеща мириса на дъжда, който напомняше за този на гнилата пръст. Вятъра побутваше черните завеси с тежестта му и напояваше изливащата се нощ.
Докосна с ръка прохладата на стоманата, която скоро щеше да я покрие. Желанието застърга по тялото и го надра с ледени нокти. Болезнено, но толкова познато.
Като забравата.
Като разочарованието, с което рабъркваше дните си.
Като отлитащите ята към хоризонта, от който никога повече нямаше да се завърнат.
- Красиви мигове, колко много ви обичам! - Ехо протегна ръка и нежната ѝ кожа се покри с мрежа от сенки.
Те се плъзнаха по острието, толкова плътно, че натежаваше в слабата ѝ ръка. Очите ѝ обходиха черните воали покрили света ѝ. Нямаше никакви други цветове в живота ѝ освен този, който поглъщаше всички останали в бездната си – черният.
Леглото ѝ е застлано с черна постеля, стаята ѝ черна и без никаква светлина и също като нощта беше непрогледна. Дори дъждовните капки бяха наситени с непрогледен мрак, студен като шепа замръзнала пръст и вода.
Ехо си спомни за песента на онзи поток, в който се потопи веднъж и ромолящия му глас, останал в спомените ѝ като мига на леден покой. Искаше да го намери отново и завинаги да остане там, затворена в капката на безвремие, което я беше приютила. Помнеше водите му, така смразяващи и докосващи душата ѝ. Как отведнъж пречистиха всички житейски тревоги - замразиха ги като безвредни и ненужни прашинки.
Спомни си и преминаването на листата, които се носеха като изгубила пътя си флотилия, но после отплуваха по течението намерили правилната посока.
Дали не трябваше да ги последва още тогава?
Тогава в потока откри, че кристалният покой е всепоглъщащо примамване да се потопи завинаги и да намери в него забравата.
След като изми лицето си с ледената му вода, Ехо остана завинаги обречена да живее като на сън - чужда за света и неговите измамни мечти. От тогава и пустинята в сърцето ѝ започна да расте, да залива и убива всичко било някога звук и цвят за нея. Но пясъците ѝ убиваха един живот, в който Ехо бе обречена да бъде с раждането си безмълвен труп, защото искаше да обича всички еднакво, но омразата им я смрази и погуби.
Затова сега убиваше един живот, който ѝ пречеше да прегърне щастието в смъртта си.
Ехо допря острието, натисна и си пожела:
- Само аз и тя – завинаги!

5.
Чуваше капките как се пукат в скалата като стъкло. Виждаше зарята от разбиването на всяка една искра, макар и само за миг блеснала, а след това изгаряща в мрака. Но ето че падаше друга, а след нея още една... и още една.
Намираше се в пещерата на живота, слушайки омайващия глас проникваща между скалите. Нежните звуци на самотна тръстикова флейта пригласяха тихо на мрака. Галеща слухa ѝ мелодия съпроводена от тихия ритъм на падащи капки. Лежеше в студената прегръдка на камъните, всичко наоколо бе заскрежено. Единствено капките се спускаха живи и горещи, но след като се разбиеха на стотици комети и те замръзваха. А бяха горещи в началото...
Началото им е човешко око, пълно с тежка мъка и безкрайна скръб. Началото им е човешкото сърце, изстинало и вкаменено от жестокостта и омразата на впила в него пръсти злоба и човешка завист.
Вкоравено, сърцето умирайки стене при допира на горещите сълзи, бликнали заради легионите несбъднати мечти. Родени от болката на онемели души, непознали топлината на живота. Сълзи пролени от напъна при отделянето на последния дъх от устните на всеки умиращ.
Виждаше бледата светлина от спомените идващи като забравен сън. Чуваше смехът сред ледените полета, криещи в себе си телата на вече напусналите живота.
Попиваше сълзите с вкоравени пръсти и виждаше само едно:
Студ, студ и белотата на вечен покой.
Тя беше тишина на мъртвилото, покрило белите полета. Измръзнали дървета сочеха с клони към небето. А небето се превърнала в стена на безкрайността. Стена, гледаща с онези очи, от които капеха горещи букети в очакващата ги ледена чаша. Там изчезваше всяка мечта и умираше всяко последно желание. В шепата ѝ се стопяваше искрата и оставаха единствено мракът и тъгата.
Ехо беше падащата капка, ехото от гласът на тихата флейта отразила гласът си в тази безкрайност от самота.

6.
Лежеше в тъмнината, отпуснала ръце и между пръстите им изтичаше живота ѝ.
Беше щастлива защото умираше с песента на дъжда, а вятъра нежно я докосваше. Смъртта е красива, макар и студена, и вече я притегляше към себе си. Скоро двете щяха да се слеят в онази сладка и толкова жадувана целувка.
- Умираш! - прошепна пустинята и пясъците ѝ се оттеглиха с поклон пред Ехо.
Нямаше повече нужда от тях, умиращата щеше да стане частица от безкрайността.
Ехо броеше минутите, лениво отцеждащи се с кръвта и чакаше онзи миг – мигът, в който издъхнеше и щеше да намери безсмъртието си.
Не я беше страх и молеше сърцето си да ѝ помогне и по-бързо да я остави да премине. А то се бореше, бедното, за живота ѝ. Търсеше сили, за да го запази и да я върне към него. Блъскаше силно и не разбираше, че се превръща в убиец, равномерно изтласквайки през раните кръвта ѝ и така се самоубива.
- Колко си глупаво - каза му нежно Ехо, - нали ти страда най-много, а сега сякаш си забравило всичко. Остави ме, нека намеря лек и бърз път към другото място и време.
Сърцето разбра и спря да се бори.
- Аз вече съм нейна и жадувам за целувката ѝ! – отрониха мраморните устни и с любов добави: - Тя – смъртта ми, която ще ме избави от лъжите.
Ехо бе разбрала как с времето те – лъжите - стават най-добрите другари на човек. Свиква толкова много с тях, така както привикваш и със собственото си тяло. Покриват те с лъскавата си обвивка отвън, изкусно заблуждение заради себе си, заради другия и заради другите.
Усмихваш се, когато искаш да плачеш и се смееш, когато ти идва да виеш.
Съгласяваш се с онова, което отричаш и приемаш ласките, така както би ги приел от прокажен.
Събуждаш се, когато искаш да умираш и заспиваш, с молба да не отвориш никога повече очи.
Колко дълго Ехо приспиваше всички съмнения в живота и оставяше тялото си да я носи призрачно през него, търпеливо изчаквайки до следващата нощ и до онези часове, когато ще бъде сама със себе си и няма да се налага да лъже в сънищата си.
В тях ехото ѝ е откровено пред сърцето и пред небето.

7.
Ехото от живота е отдавна заглъхнало - няма ги бодилите на спомените, няма ги шиповете на мечтите. Сега в стаята е толкова пусто и тихо, както е тихо и безжизнено в сърцето на пустинята.
Ехо е вече мъртва - гласът на болката ѝ бе замлъкнал завинаги, изтекъл с последните ѝ капки кръв.
Няма сила, която да събуди ехото от съня, тежко затворил очите му. Дори песента на дъжда, който безшумно продължава да се излива... – безшумно, защото нямаше вече кой да го чуе.
В своята последна секунда, Ехо прие с истинска наслада целувката, с която се раздели със своят смъртен живот. Беше готова да премине нататък и с готовност стисна подадената ѝ неизвестността ръка, която я поведе там някъде напред.
Розите уловиха с черните си листа шепота ѝ, когато издишайки едва чуто добави:
- Колко съм щастлива в моето безсмъртие!