автор: verysmallanimal

Вървиш си зиме из гората – да те пита някой къде, на майната си, си тръгнал – и изведнъж усещаш как шапката ти светкавично се опитва да избяга. Отначало дори се сърдиш – знаете се с тая шапка от години, преживели сте какво ли не заедно, а тя постъпва толкова подло.
И остави друго, ами в подгъва си пъхнал пет лева, за зор заман, та ти става още по-мъчно. Посягаш с ръка нагоре и я напипваш, ама не там, където е положено да е – плътно над челото и да покрива ушите, а някъде по-нагоре. Тогава ти светва – не бяга шапката, ами косата ти щръкнала нагоре, а шапката, естествено, с нея. Светва ти втори път, когато разбираш защо косата ти е щръкнала – видял си следите. Вълчи следи! – казваш си, а косата ти се опитва да щръкне още малко, от което лицето ти се издължава, а очите видимо се облещват. Казват, че освен да ти побегне шапката, понякога ти се намокрят панталоните около чатала, но не съм чул някой да каже, че се е случвало точно с него. Страшничко си е, ако видиш следи на един вълк. Но ако са няколко... Както вика Койчо, на наша Роса мъжът ѝ:
- Бе, един чифт да са и три чифта да са следите, все едно – тъй бързо се прибирам в къщи, че за малко да срещна сам себе си пред вратата. И тъй става, че жената още не е свършила да ме куди, дето хойкам из кърищата, пък аз съм се кротнал на дивана и връткам копчето на телевизора. Чудеса!
Туй става като е сам човек. Ако са няколко души не тичат, че е срамота, ами ей така – лееекичко подтичват, уж да се стоплят. В Кутра смятат, че ако подтичваш и вълкът подтичва, а не препуска в галоп, да речем. А има някои, дето казват, че ако хукнеш, ама много изведнъж, чак внезапно, то вълкът се обърква и може да хукне в другата посока. Изглежда, че и едните, и другите са прави, защото всички са живи и здрави – ни вълк чули, ни вълк видели.
Ей така е в балкана. Но ако си човек домосед и природоуважителен, няма страшно – лежиш си вечер кротко пред телевизора с разкопчан колан след вечерята, гледаш какви страхотии стават по света и чак зажумяваш от кеф, че по нашите краища такива неща няма. А ако се случи жена ти да рече:
- Ти хубаво си се опънал, ама прибра ли кокошките?
Само поглеждаш навън в тъмното и махваш небрежно с ръка:
- А, майната им на кокошките...поне да снасяха, а то – само врява и курешки.
Слава богу, пътищата на човека и вълка рядко се пресичат, всеки си живее в неговата част на света и гледат да нямат много взимане-даване.
Има, обаче, един звяр, много по-страшен от вълка. По-страшен, защото в него човек и вълк така са се оплели, че са като едно кълбо от зъби, нокти и лошотия. Тоя звяр е върколакът. Как се е появил първият върколак не се знае – дали вълк се е очовечил, дали човек се е увълчил? Казва ли ти някой...
Страшен е той, че трудно се познава – с хората ходи, по човешки приказва и даже на лов за вълци може да иде. Има някои, дето по им личи и още като го срещнеш ти е ясно каква му е семката. Такъв един е Тодорка – в пощата е касиерка. Дорето ѝ викат, ама какво Доре е тя...Като дойде време за пенсиите старците сън не ги лови, три дни преди това треперят и се кръстят. Наредят се те сутринта пред гишето, озъртат се страхливо и току се питат шепнешком защо Дорето я няма още – я кое време е станало, хората чакат...И когато на по-кекавите краката им вече се разтреперват от висене на опашката, вратата с надпис „Вход служебен” се отваря със замах и ето ти я нашата – не жена, ами скала – пресича залата с тежка стъпка, мустачките ѝ настръхнали, а очите...Пази боже да те погледне с тия малки очички – направо дупка пробива в челото ти. Поспира за малко и:
- К’во сте се скупчили като овце пред гишето бе! Я в колона по един, бързо! И да не ми дуднете тука Доре туй, Доре онуй – хич не ми е до глупостите ви. Хай съм чула шум, хай съм затворила касата, да знаете. Аман от старчоци...
И се започва раздаването на пенсиите. Ама ред, ама тишина – ако се случи някоя по-едра муха в пощата, имаш чувството, че аероплан хвърчи, така се чува. Защо Тодорка е такъв звяр, господ само знае, но върколакът в нея го надушваш от километър. Според дядо Иван Узуна всичкото това е правителствена завера – пускат, казва той, такива катили в пощите, та на старците да им се съкрати животът от уплах. Демек по-кратко време да взимат пенсия и държавата да не влиза в разходи. То какви разходи – с тия пенсии не можеш един чаршаф за покров да си купиш, ама на.
Такъв върколак, дето се познава отдалече, е лесен – само гледаш да не си му на пътя и готово. Но има някои, въобще не можеш ги позна. Е Гичо, на Труфка мъжът – вечер при Цепата е такава душичка, да му се ненарадваш. Удари две-три, пък като разпъне оня ми ти акордеон – кеф! Че и хубаво пее, мътните да го вземат. Той свири и пее, пък ние го черпим и така до някое си време. Ама кой да знае, че бил върколак? Прибере се той у дома, а Труфка ощетала, наготвила и масата постлала – ракийка, салатка, както му е редът. А Гичо се изтъпанва на вратата, оглежда с кръвясали очи масата и тихо, ама страшно някак, върколакът в него казва:
- Ахаааа, така значи – хойкала си цял ден, мръснице ниедна, а сега ми се мазниш, а!
- Не бе, Гиче, къде да хойкам? Я виж, салатката е прясна, сега я нарязах, че и маслинки сложих – жално нарежда Труфка.
- Бе ш’ти дам аз едни маслинки на тебе, уруспийо, ей сега ш’ти дам..
И откача каишите на акордеона. Нататък не е за приказване – имало е случаи, женицата три дни не може да се покаже на пътя, тъй я посинява от бой. А за хойкането – бе какво хойкане, тя жената трисет кила с мокри дрехи и малко кривогледа, ама ха де – мръсница била.
Питал съм отец Митър такива ли се раждат или по някое време нещо става, та се омешват у върколаците животинското и човешкото. Попът вдига рамене и мълчи. А щом той не знае, значи никой не знае. Понякога можеш да познаеш от кой ден нататък очите им пожълтяват, а зъбите им щръкват от устата. Много често това е ден, в който човек е стъпил на по-горно стъпало – я в службата, я в общината. Или с повечко пари се е видял. Може да е бил свестен човек, кротък такъв, ама като се обърне на звяр, ела да видиш! Срещаш го, примерно, на улицата и му думаш:
- Яяяя, Петьо! Ма ти какво бе, чух, че началник в града си станал, а? Айде да вземеш да почерпиш по тоя случай!
А то святка с очи и ръмжи:
- Нямам време за такивая като тебе, селяндур! Ай чупка!
И важно-важно продължава нататък, а ти зяпаш подире му и се чудиш – бе туй наш Петьо ли е или не?
Оная седмица ходих в града за една справка – имот имам за продаване, а искат бележка, че данъци си плащал редовно. И тогава видях двоен върколак. С очите си го видях, лъжа няма!
Влизам аз в канцеларията, а там едно младо момче курдисано зад бюрото, секретар с една дума, на началника. Казвам му аяз добър ден, сядам на един стол и почвам да обяснявам какъв ми е дерта, а то като зина:
- Какво става тука бе! Какво си се проснал на стола, че и с глупости ме занимаваш?! Туй да не ти е на пазара, а?
Навел се над бюрото, аха да ме сграбчи за гърлото, а от устата му слюнки пръскат чак. Ясно, викам си, тоя е от ония. Познах, но не съвсем. Тъкмо в това време вратата към кабинета на началника се отвори и самият началник надникна при нас. Малей, каква стана тя! Туй, младото, сякаш наполовина се смали, гласчето му изтъня-изтъня и даже ми се стори, че върти опашка. А може и да не ми се е сторило. Та така срещнах двойния върколак – веднъж като озъбена паст, веднъж като малко кутре с мили очички. Какво ли няма да види човек в тоя шарен свят!
Ами така, живеят си сред нас върколаците, много добре си живеят. Не като вълка – да търчи из целия балкан, та ега улови неща, с което да нахрани вълчицата и малките вълчета. Не като човека, да блъска като гламав я на нива, я в завод или канцелария – и той семейство да храни. Няма такова нещо!
Себе си храни върколакът, само себе си. И пази боже да му паднеш – ей тъй курбан ставаш, като едното нищо!