автор: bbobbibgbs70

Добре ли си ...? Хайде заспивай пак !
Погалих голото бяло лице на жена ми, която лежеше уморено с изцъклен бистър поглед. Намирахме се в линейка на Бърза помощ на около 20 километра от града, където тя трябваше да запази и роди нашето детенце. Вече имаше един спонтанен аборт.

Хайде, моля те – заспивай пак ! Сестрата отиде до тоалетната и да си вземе кафе, затова спряхме. Майка ти е добре, аз – също. И вие сте добре, нали ?
Исках да звуча уверено и спокойно, а повтарях едни и същи неща. Тя се помъчи да ми каже нещо, но напуканите устни останаха затворени. После бавно кимна с глава. Това ми стигаше.

Сутринта в нашата болница я натъпкаха с лекарства. Повечето бяха за високо кръвно налягане и със сънотворен ефект. От няколко дена жена ми, която влизаше в шестия месец от втората си бременност, вдигна изведнъж много високо кръвно. Приеха я в клиника – отделение Патологична бременност”. Приложиха й лечение с всякакви медикаменти. Имах чувството, че я използват като опитно зайче. Спомних си за Хитлеровите доктори, които експериментирали с лекарства върху концлагеристите. Не можех да направя нищо и това ме вбесяваше. А и проклетото кръвно не падаше, въпреки лечението. Лекарите ни посъветваха вече да не мислим за бебето в корема й, а за живота на жена ми. Защото и той бил под въпрос.

Една нощ ме извикаха по спешност в болницата. Тя беше получила хипертонична криза. Границите на кръвното хвърчаха до космоса и обратно. Дежурните свикаха лекарски консилиум. След това ми казаха да се готвя и за най – лошото. Жена ми можела всеки момент да получи тежък инсулт и да си отиде от този свят и от мен заедно с нашето бебе. Успяхме да преживеем и това...

Хайде, мило, сестрата се върна и потегляме отново ! Малко друса от дупките по пътя, но няма как....Хайде, заспивай. Скоро ще пристигнем.
Мисля, че не бях много убедителен в думите, но поне се стараех. Момичето в бяло седна до носилката и сложи инжекция в бялата наедряла ръка на жена ми. После започна да я милва по косата. Майка й, по-бяла и от каросерията, ме чакаше в нашата кола . После сирената простена, колата тръгна стръвно напред и ние я подгонихме.
В нашата болница вдигнаха ръце от нас и ни казаха, че не могат да се справят с тежкото по думите им състояние на жена ми. После бързо ни препратиха при колегите си в другия, макар и по – малък град. Там според тях имало по-добра оперативна техника за сложни случаи. През целия път си мислех за първото ни детенце, което изтече като кървав водопад в началото на четвъртия месец от бременността на жена ми точно преди година. В същия календарен месец, но в неговото начало. Тогава не разбрахме дали е момиченце или момченце. Всъщност това вече няма никакво значение...
Когато пристигнахме в новата болница, ни посрещнаха недружелюбно. Какво търсим в тяхната клиника, след като сме от друг по-голям и богат град...? Тук нямало нищо по – различно като техническо оборудване. Все пак след десетина минути жена ми влезе по спешност в олющената тъмна сграда и бе приета за преглед от дежурния екип. Впоследствие дойде и шефът на отделение Патологична бременност. С майка й стояхме щастливи на изтъркано канапе в коридора, защото вярвахме, че този път всичко ще се оправи ! Аз дори бях сигурен в това...Даже бях твърдо решил жена ми да остане в болницата до края на бременността си. За да бъде този път всичко наред. Майка й беше напълно съгласна с мен.
Искам да ви кажа нещо сериозно. Трябва вие да решите, но нещата са повече от ясни...
Тихият глас на лекарката, която бе шеф отделение, прогърмя като аларма и ме стресна. Станах с омекнали крака и се взрях в строгия спокоен поглед на жената, от която зависеше нашето бъдеще тогава. Майката на жена ми притихна до мен и се смали изведнъж. Докторката спокойно като говорител по телевизията ни каза, че сме луди. По- скоро не ние, а лекарите в нашия град. Моята жена имала няколко сантиметрово разкритие на матката и щяла да ражда всеки момент. Добре, че това не е станало в линейката. В това положение изобщо не е трябвало да напускаме нашия роден град и да пропътуваме повече от 200 километра по изтърбушените ни пътища. Но нашите лекари не ни казаха нищо за това ! Само ни пожелаха на добър път и толкова !
Иначе бебето било все още живо. Определиха го за момченце. Но не даваха почти никакъв шанс да оживее в началото на шестия месец от краткия си неосъзнат живот. Едно на хиляда бил шансът. Аз трябваше да кажа на жена ми положението, в което се оказахме. Бях кратък. Нямаше какво толкова да говоря. Тя мъжки разбра, че предстои да и сложат система, която да ускори раждането, за да оцелее. Иначе имаше опасност и за нейния живот. Казахме си, че следващия път непременно ще станем родители. Тогава си мислехме, че бебето можеше и да оцелее. Нали знаете – надеждата крепи човека и умира последна. Аз, а и тя все още вярвахме в чудеса. Но такива просто няма...
Лекарите казаха, че след като системата е включена венозно, жена ми трябва да роди най-много до 48 часа, ако няма някакви усложнения. Пожелаха й да не се мъчи много. Така и стана.
Три часа след интервенцията тя родила съвсем малко човече с крака и ръчички, което тежало около 600 грама. Глътнало бързо въздух само един път и притихнало завинаги. Въпреки това тя вече беше станала майка. Лицето й го издаваше, поне за мен. И аз бях станал баща....
На свиждането плакахме много. Аз и майка й се мъчехме да я окуражим. Не помня точно какво съм говорил. Помня само едно. Жена ми с мокри ръце, лице и очи се държеше за все още големия си корем и хлипаше, че сега бил притихнал. Вече нямало кой да го рита като тъпанче отвътре. Тя ме попита с морски глас, какво е станало и с второто ни детенце ? Защо и него го няма ? И къде ли е сега ?
Казах й, че бебето ни със сигурност е добре и се намира там – някъде над слънцето. Сърцето му бе там някъде над слънцето, но пулсираше в нашите мрачни и недоволни сърца. Които все пак бяха изпълнени с надежда и очакване. За нови изгреви....
Над облаците ...

2006
БОЯН СТАНИЛОВ