автор: vasi

Заваля.
И защо?
Отново и отново, и отново, без никакъв смисъл, без логична причина. Ей така, да дразни, да развали деня на човек.
Имам чувството, че някой го прави нарочно и със садистична усмивка гледа надолу. Създал е собствена армия от унили хора с чадъри и ни командва.
Пусне 2 капки и хората като кучето на Павлов разтварят безсмислената защита. После спре и ние започваме да подскачаме в някакъв налудничав танц около локвите, които винаги са точно толкова големи, че да не може просто да ги заобиколиш.
Разбира се, всичко е планирано: вятъра, който да обезсмисли чадърите, после малко слънце, което да те подлъже да излезеш, дори и рекламна дъга има понякога.
Ако си наивен, от онези, романтиците, които вярват в топлия летен дъжд, който освежавал, обновявал и още бла-бла поетични сравнения, си най-лесната жертва. В главата ти изникват кичовска картина на щастлива двойка, която се държи за ръце, улицата е като от злато, дъждът е лек и топъл, разбира се всичко е на контражур. Ха, капан за наивници. Излизаш с романтичната си усмивка, хванал някоя за ръка и точно след 20 минути сте мокри до кости, обувките ви са подгизнали, тя се е подхлъзнала и търсите аптека. Разбира се, тя после се чуди защо се е хванала с такъв идиот, как е могла да му се върже на акъла, след това ще реши, че няма смисъл да е с него и ще го зареже точно на рожденият му ден, докато той я чака с цвете в ръка до онази градинка, между блоковете. И разбира се, отгоре ти ще се излее най-гадният летен дъжд, а тя ще е с тъпият съсед, който е с 2 години по-голям, с 10 по-тъп, но никога няма да излезе под дъжда. А ти стой и гледай как градинката с “ах, какви красиви цветя” се превръща в кално поле и се чуди какво е станало. Ами дъжд, това е станало. Мокър, гаден, егоистичен дъжд. Колкото да ти скапе лятото преди казармата, живота, първата любов и всичко, което намокри.
Аха, сега спря, нали? Не ти вярвам, знам че си там, някъде зад измамните бели облачета и само дебнеш да се покаже някой с цвете в ръката или с бяла дреха.
Красавци, нали? Бяло панталонче, бяла рокля, обувчиците и те. Не сте питали дъжда, наивници. Понякога, когато видя някоя жена с бяла рокля посред лято и ми иде да се разкрещя, да вия за да разбере, че предизвиква дъжда, че го кани, че е ако на нея не и пука има хора, които не издържат на това и се разпадат. Развеждат се, след това остават без работа и без надежди, стават отражения в кални локви. Да вали на сватбата не значи, че е на късмет, не значи, че няма това да е първият скандал заради съсипаната бяла рокля. Защото си искал да бъде в градина, в поредната скапана, пълна с “ах, какви красиви цветя” градина, която точно като живота ти ще стане кална яма, всички ще изпотъпчат цветята и вече пияният ти непознат братовчед ще бутне булката на земята. Всъщност, без да знае е тръшнал в земята целият ти живот, а после е минал заедно с облака си алкохолни пари и кални обувки върху него. А след 16 години отново си на дъжда, с 3 куфара, обувките от сватбата и стар, развален чадър.
Имаше едно куче, чакаше да стане като сега - тъмно, натежало, готово за порой - и тогава да поиска да го изведеш. Гледа уж жално, а в скимтенето се чувства смеха му, защото знае, че нямаш избор, че не можеш да си позволиш да сменяш пак квартира, да се пренасяш и да ти се намокрят всички документи отново. Да доказваш кой си, съществуваш ли, човек ли си, животно ли или просто си капка от дъжд, която ей така ще изчезне след малко от асфалта.
Излезеш с него, а гадинката не иска до близките дървета, не, иска там далеч, в парка, да нямаш къде да се скриеш, да можеш да се чувстваш максимално нещастен. Вървиш и гледаш нервно в небето, сякаш е война и всеки момент ще се чуе воят на самолетите, а то те дърпа напред, далеч от укритията, в средата на боя. Гадината се е радва предателски и стиска, стиска докато не започне да вали и чак тогава започва да търси някое дърво. Отново си загубил битката, стоиш мокър и го гледаш как тича из някаква градина с безвкусно засадени “ах, какви красиви цветя” и го чакаш да се наслади на победата си, да реши да те отведе обратно, за да изчакате на сухо следващият дъжд.
И пак заваля…
Писна ми.
Този път ще изляза и ще оставя дъждът да ме отмие, да свали всички останали цветове от мен и да се стекат някъде надолу по улицата. Ще застана в средата на някоя градина и ще бъда нейната статуя. Ще съм в нелепа поза, белокаменен и неподатлив на атмосферни влияния.
И може би най-накрая ще бъда щастлив между всичките тези “ах, какви красиви цветя”.