автор: giro

Израснах в градско семейство на, така да се каже, потомствени интелигенти. Получих подобаващо възпитание, макар, че по природа съм хулиганче. Сдобих се и с добро образование, а по – късно и с престижна професия. Не след дълго се ожених, по любов. И досега вярвам, че хората трябва да се женят по любов..., ако трябва да се женят, де.
Роди ми се и дете – истинско елфче, пълно с приказни вълшебства. Имам хобита, много. Всичките ми носят радост, а някои от тях и на хората около мен... Живях, след време поузрях, а напоследък като че ли започнах и да попрезрявам. Помъдрях. Всъщност, мисля си, че съм помъдрял, защото се отказах от някои мечти. Демек, не гоня вече Михаля.
Обаче нямам цел. Винаги съм подигравал целеустремените люде, то подигравчията в мен заема 110% от съществото ми. А ги подигравам, защото, мисля си, обричането на една цел, те прави сляп, едва ли не, за света около нея – отпред, отзад, встрани... Ама дали е вярно, вече не знам.

Вярвам, че хората са два вида – търсачи и намирачи. Последните са целеустремените. Аз съм скиталец. Скитам сред планините, моретата, градовете, баровете, но най – вече из душите на хората... Не винаги се съобразявам с екологичните правила и понякога оставям следи, които природата не може да преработи. Нашественик.

Попаднах в един град, където пристигнах на здрачаване. Пролет. Топъл, влажен въздух, миризма на обратна вода от нефелната река, а от провинциалните кръчмички – и на варено свинско шкембе. По чаршията се разхождат хора, то другаде за разходки не става. На нелепи манекени, страдащи от детски паралич, накачени тук–там пред магазинчетата, висят разни гащи, блузи с пайети и дънки по 15 лв. броя. Фонтанчето пръска вода като от детска пишка – водата е скъпа, дебитът – ограничен.
Малко перверзна романтика за мен, обреченост и скука за местните.
Оказах се в началото на една улица. Кметът явно я обича /а може и да живее на нея/, защото беше изненадващо красиво, макар и рехаво, осветена от лампи в псевдовъзрожденски стил. Имаше малко евтини цветя, а даже и една цветарница, в която карамфилите доминираха. Бахти ретрото! Имаше и разхождащи се хора, които чертаеха раета по дължината й без да преплитат утъпканите си траектории.
Вече стана тъмно. Щърбав просяк опита да ме заблуди, че е с един крак. Дадох му левче за старанието и за съучастническата му усмивка – май само при мен е фанал дикиш.
Опияних се от безметежието на този свят, населен с прости люде, от ясните му правила, от предсказания изход на живота... Вървях и зяпах тези хора, лакомо надничах в подробностите на техните силуети, обичах ги. Е, сигурно, защото не ги познавах – то само така сякаш обичаме...
Улицата свърши за миг – пред очите ми един голям ръждясал портал с клюмнали ламаринени тараби, закатанчен с катинар, чийто ключ е бил загубен веднага след величавия Десети ноември. Сокакът се казваше „Нов живот”, та си помислих, че зад тази Изоставена Врата някога екзалтирани пролетарии са рецитирали Пеньо Пенев. Никога не съм харесвал бутафорната му превъзбуденост, но пък настоящето си е автентична проза.
Значи, няма повече път напред. Тогава назад. Сепнах се – назад по дефиниция няма изходи. Иначе трябва да излезеш обратно през входа... Така, апендиксът, в който си попаднал, би останал само като някаква софтуерна грешка на навигацията ти. Е, според медицината, която изглежда предпочита Дарвин, сляпото черво е ненужен атавизъм, без който човек спокойно си живее. Но пък, попитах се, всичко ли, без което може да се живее, е ненужно...?

Събудих се схванат на масата в ателието ми. До мен смърдеше недопитата мастика, а една муха в чинията спасително обяздваше с мазните си от оливията крилца парченце репичка – последен артефакт от вечерния ни пир.
Беше сутрин, пичовете от снощи, и не само те, си бяха тръгнали. Вонеше на терпентин – картината ми, заради която бях поканил гости, още беше мокра от последните маслени полюции връз нея. Някой я беше забърсал, явно с гъза си, защото в средата й имаше огромна следа от замазване в неравномерно преливащи се цветове. Думкането в главата ми ме отклони от тази трагедия.
Наведох се в теснотията, за да потърся чехлите си – не знам защо съм ги събул, след като така и така коланът на дънките ми целомъдрено стоеше закопчан. В прахоляка съзрях да се търкаля една консерва евтина бира. Взех я и й завидях – малцина са тези блажени, възжелани при все тяхното простодушие и незабележимост. Напитката беше топла, изпих я почти на екс и оригнах на мастика – българската си вони по няколко дена.
Сетих се, че съм сънувал и се разсмях – отначало весело, после тъжно, накрая насила...

Баща ми беше велик човек – самобитен сладкодумец и добросърдечен пияница. Умря от аспирация на собствената си повърня, а майка ми, която отдавна полагаше перхидролената си грива по гърдите на други мъже, го кремира от хигиенни съображения. Още не съм разпилял праха му – любимото му капанче беше бутнато от общинската власт.
Аз съм художник на свободна практика, тоест – лентяй, зодия „Бог”. Продавам картини на хора, които ме съжаляват. Ако не ме съжаляват достатъчно, започвам да се съжалявам сам. Съвършено го правя. Много чета, понякога и пиша. Така си хващам гаджета. Като се попрепълнят с оригиналните ми дрънканици, тръгват си – да се влюбваш в неуспял художник-пройдоха не е работа. Да живееш с такъв – хич, хеле пък да лапаш мастиковия му език.
Бирата поутоли жаждата ми, но главата ми си думкаше. Грабнах алказалцера и още неразтворен докрай в чашата го изгълтах.

Жената, която обичах, не ме беше търсила вече две седмици. Не, не сме се карали. Нито някой е искал нещо от другия. Имахме вълшебна, демократична връзка – всеки вървеше в своето рае, но и някак не се преплитахме из тъканта на нашата дружба... Почудих се дали вече е свършил крачолът и раето трябва да поеме назад... Попитах се и дали това може да е изход – нали този път вече е извървян, защо да го минавам обратно.
В тупик съм.
Набрах телефона й, тя вдигна почти веднага. Не се сърди значи.
Ей, знаеш ли какъв сън сънувах, искаш ли да ти го разкажа, като истински е!
Ми ти, тъпчо, все истински сънища сънуваш.
Е, затова ли съм тъпчо, може да е прекрасно!
Ми що се будиш тогава?
Защото ме боли главата от снощи, а и искам да те видя.
Лъжеш за второто. Странно, може би, обичам те! Но не искам повече да те виждам!
Млъкнах, ясно ми беше...
Малко по – късно пак я набрах и тя пак вдигна почти веднага. Този път не направих никакъв извод от това.
И все пак, искам да ти разкажа за съня – задънената улица е задънена, защото искаме да излезем през Нейния изход, вместо през Нашия..., затова, докато я преминаваме, не се вглеждаме в картинката, която представлява самата тя... И аз те обичам! Това за мен не е странно – странното е, че едва сега се замислям за него. Ако решиш, бих ти разказал целия си сън...

Този път наистина се събудих - в малката, изцяло в провинциален битов стил, хотелска стая. Слънцето зяпаше през кичозното перденце и досаждаше, както прави това в провинцията.
Ококорих се, опипах си слабините долу вдясно – там беше още дарвиновата му гадина.
Трябваше да вървя. Нанякъде.
Или всъщност да се спра. Някъде.