Написах едно разказче за един шоколадов бонбон – бутиков, сферичен, ама отвътре кух... Бях се впечатлил от тази привидност и съчиних нещо на прима виста...
После пратих съчинението на гаджето, дето ми беше подарило бонбона, а тя, милата, взе та ми наговори някакви работи за сланината – другия път парче от нея ще ми подари. Един вид, тази храна по – ми импонира.
Айде холан!, както казват холандците - нещо прост ли съм, шоколадовите бонбони /макар и празни отвътре/ не са ли за мен? Пък и с какво би могъл да защитиш сланината – тя наистина засища, но после вониш на свиня...
Гаджето значи ме парира – „айде стига излияния!”
Край, няма вече!
Е, тя все пак уцели - обичам сланина, много!
Онзи ден бях на планина.
Обичам и планината - високата, студената, грубата, изнасилващата, галещата, приютяващата, убиващата... Жив съм още, де!
Разбира се, носех си сланина – емблематична храна за зимния скиталец. Имах още глава воден лук, чесън и бял, да, бял хляб – съвсем пресен, ръчен. В бухчата носех и кило и половина младо мерло – току-що навлязло в юношеската си възраст. Аз го правя, за домашно вино е добро.
Походих и се качих на заслона „Страшно езеро”. Който не е ходил там, все едно не е бил на планина. Не е „страшно”, страшно красиво е!
Влязох вътре и напук на правилата си запалих кюмбето с клековите съчки, струпани за аварийни случаи. Неетично, но приказно – живороден огън, бял сняг, синеоко небе, натопорчени скали... Реших, че оставам да спя. Имам си пухен чувал, не ми пука колко градуса е навън. Имам си сланина, хляб и вино. Всичко значи имам. Малко са тези мигове, няма да пропусна този!
Режа сланината /ножът ми е евтин, но шведски/, чупя мекия хляб, лоча вино... Свечери се, доспа ми се – младото мерло, като всичко младо, изпива силите бързо.
Обаче идват човешки гласове, чувам ги.
Бре, мама му стара, стига бе, хора – нямате ли си некви барове с акустичен джаз, дългокоси пичове под 60 кг и жени без цици и без червило? Защо ме безпокоите - Аз сега съм Господар на този Дом, не съм ви канил!
Влизат две гаджета.
А, такаааа! Веднага смених тона – аз и гаджета обичам!
Като махнаха качулките и шапките, малко поизстинах, ама нейсе – все пак са двенки.
Много интелигентни момичета – алпинистки и висшистки. Слизали от Купените и не очаквали да има някой в заслона, камо ли пък да е топло. Размекнаха се, а бяха и гладни.
Ами, аз само сланина и хляб мога да ви дам. И чесън, де...
Не, не, няма нужда! Имаме разни шоколади по раниците.
Не планирали да нощуват, ама позакъсняли. Е, нали са алпинистки, свикнали са с малко храна, не са дошли на гощавка. Подканих ги още един, два пъти, ама те сланина не обичали. Виж, винце пийнаха охотно – двете от едно канче, пък даже не го изпиха цялото.
Почнаха сладкишите им да свършват, свършва и моята сланина...
Излезнах да пикая отвън.
Майко мила!
Звездите ще се разсипят по главата ми, светят – майката си джаса!!!
Влизам вътре – тичайте да гледате нагоре!
Върнаха се очаровани, разбърборени, ама нещо малко по малко позамлъкнаха... И аз се смълчах...
Мълчахме си...
Питаха ме нещо.
Не отговорих.
Аз ги питах нещо, ама и те не отговориха.
Кюмбето и то се смълча – бяха свършили съчките.
Време е за лягане, ама девойките нямат чували - нали не мислели да нощуват...
Моят е голям /мой си е, а аз съм 187х110/, идвайте под него, докато не сме изстинали, че после няма стопляне!
Заспахме.
Аз воня на свиня с чесън, те дъхат на Милка с лешници.