автор: Rodenavlotos

Виа Понтика следвах в съня си, но птица не бях.
Не задавах въпроси какво ако стигна ще взема.
Знаех само, че трябва да бързам. Тогава видях
една стара чешма, от която изтичаше Времето.

То течеше прихванато в каменна тясна тръба.
В тънка струйка, подобно на древна клепсидра,
но изчезваше някъде, не достигнало още ръба,
с неочакван вираж на преследваща рибата видра.

Премаляла от жажда, глава над чешмата склоних
и, старица свидлива, трохите в бохчата завързала,
стиснах струята, както се стиска душа и... отпих.
Вече знаех- дотук съм и няма защо да се бърза.