автор: Heel

Мойра го видя да стои пред входа на един малък ресторант. Говореше с една тийнейджърка, като се оглеждаше нервно наоколо. Определено имаше причина да е нервен. Мястото не бе подходящо за продаване на наркотици. Момичето очевидно го бе изненадало с искането си и бе започнало да говори опасни неща. Опасни за наркопласьор, разбира се.

Мойра се скри зад една кола, после извади пистолета си и за секунда се наслади на усещането за сигурност, което й даваше тежестта му. Беше твърдо решена да спипа Даниел. От дълго време мечтаеше да го прати в затвора. От две години, приблизително.
Погледна обувките си с нисък ток, чудейки се дали ще може да тича с тях достатъчно бързо.
Даниел мушна ръката си в джоба. Мойра изскочи иззад колата и се спусна към него. Мъжът веднага я забеляза; лицето му пребледня, устните му се изкривиха в гадна усмивка. Блъсна шокираното момиче назад и бързо се шмугна в тълпата.
Мойра го подгони, тичайки с всичка сила. Хората се отдръпваха настрани, изплашени от пистолета и от лудия блясък в очите й. По едно време Даниел изчезна от погледа й. Тя спря и се преви надве,дишаше като астматичен кон. Кичури руса коса паднаха върху лицето й. Беше на път да се разплаче. Отново пълен провал.
Изправи се на треперещите си крака и погледна назад през рамо. Точно навреме, за да види как Даниел се прекачва над една висока метална ограда. Въпреки че бе сравнително ниска – около метър и шейсет сантиметра, – тя също успя да се справи с оградата. От другата страна имаше зарязан строителен обект.
В центъра на парцела се издигаше недовършена шестетажна сграда. Шумът от уличното движение почти не се чуваше. Мойра се огледа, но не можа да забележи Даниел. Обаче чу стъпките му – той се качваше по стълбите. Извади мобилния си телефон, после осъзна, че не знае къде точно се намира, и го прибра в джоба си.
– Имам пистолет, Даниеле! – изкрещя тя. – Ела при мен с вдигнати ръце, моля!
Тишина.
Мойра тръгна след него по стълбите. Беше решена да го хване, каквото и да й струва това.
Придвижвайки се бавно и предпазливо, тя се заслушваше във всеки звук. Спря на петия етаж и се огледа притеснено наоколо. Празни помещения и множество изоставени инструменти по мръсните подовете. Нещо изтрополя долу, вероятно стъпките на отдалечаващ се човек, и тя заслиза бързо по стълбите. Когато стигна до стълбищната площадка на четвъртия етаж, нещо я удари силно в лявото рамо. политна надясно, към зеещата под балкона без перила бездна.
Мойра се облещи идиотски, докато инстинктивно се опитваше да се хване за нещо. Дан се кискаше гадно зад нея.
– Чао, чао, Мо.
Тя падна от балкона, размахвайки безпомощно ръце, надавайки пронизителни писъци. После започнаха да се появяват образите – велосипедът с три колела, който майка й й подари за четвъртия рожден ден; приятелката й училище Нора; баща й, налагащ с лед ожуленото й коляно;целувката по устата с първото гадже; абитуриентската рокля; кандидатстудентските изпити.
Мойра направи салто и се приземи на задните си части, при което се чу смразяващо кръвта глухо тупване. Писъците й секнаха. Секунда по–късно треперещата й ръка се протегна към слънцето, пръстите й се разпериха по странен, неестествен начин. Тиха въздишка си проправи път през стиснатите й устни. После ръката й рязко се свлече на земята и тялото й се отпусна.
Даниел избухна в неудържим смях.
Болката се плъзна по бедрата й, после се изстреля нагоре към кръста й. Мойра отвори очи и се опита да се надигне на лакти. Болката обаче я прикова към земята, забивайки острите си зъби в хълбоците й.
- О, скъпа, видя ли какво стана сега! – подметна саркастично Даниел. – Добре ли си, Мо? Днес не ми изглеждаш във върховна форма!
– Майната ти – изсъска тя, опитвайки се да спре сълзите, които напираха в очите й.
– Изкара ми акъла, Мо. За момент си помислих, че си мъртва. Но ти си кораво момиче, нали?
– Копеле!
Той я ритна силно по прасеца. Мойра стисна зъби, но с нищо друго не показа, че изпитва болка.
Даниел я изгледа любопитно, после се вторачи в сградата.
- Тежко падане, а? Дали не си си счупила нещо, как мислиш?
Мойра пренебрегна въпросите му, цялото й внимание бе насочено към лежащия наблизо пистолет. Присегна се към оръжието, но рамото й бе твърде вдървено, което не й позволи да го достигне.
Даниел изрита пистолета настрани.
– Разочароваш ме, Мойра. Инспекторе. Мислех те за доста по–умна.
Мойра мълчеше, виеше й се свят от острата болка. Имаше чувството, че всеки момент ще припадне отново. Даниел положи ръката си върху бедрото й, точно под долния ръб на полата, и го потърка внимателно. Очите на Мойра се изпълниха с ужас, който за момент дори измести болката. Той прокара пръсти по коляното й, а сетне и по извивката на прасеца й.
– Не! – каза с треперещ глас тя.
Той потърка глезена й, след което погъделичка пръстите на краката й – обувките бяха отхвърчали някъде при падането.
- Какво чувстваш?
– Не!
– Просто отговори на въпроса ми! Веднага! – изръмжа той.
– Ти докосваш… пръстите ми.
– Добро момиче. Време е да тръгвам. Ти стой тук и не мърдай. – Даниел се изкиска, после започна да търси мобилния й телефон из джобовете. Когато го намери, го разби в бетонната стена на сутерена.