автор: rygit

- Какво се замисли. Дали ти казвам истината, или си фантазирам за дъгата ли?
- Не, не, не. Чакай! – казах с много сериозен тон, при което Люба притихна на седалката - Мисля, кое ли може да е това нещо, което да е отпушило цветовете? Мммм... Може би чистият въздух...?
Може би снегът, който ти пъхах във врата...? Неее, сега се сетих. Сигурно от отрицателните емоции нещо се е било разместило в главата ти. А после, като сме се спускали с шейната, тя се е тръснала в някоя дупка и от наместването на гънките ти сега ти е просветнало и то в цветове. Само от това ще да е, да знаеш. Само от тръскането на шейната ще да е! Ти как мислиш? Дали правилно разсъждавам?
- Да бе, да! Аз да не съм старо радио в двайсет годишен автомобил и да ми се губи и появява звукът от дупките по пътя? Не! Не мисля да е от тръскането. Но мисля, че ти си едно голямо магаре. Аз ти говоря сериозно и умирам от притеснение и неудобство, че не мога да намеря сили и думи да ти кажа това, което мисля за теб. А ти ми развиваш магарешки философии. Няма ли да кажеш нещо смислово по въпроса, за да ми помогнеш и да не ме измъчваш.
- Дааа, разбира се! Ще кажа. Люба, ти като видя такава хубава дъга с истински цветове – мина ли под нея?
В интерес на истината, да. И знаеш ли, минах под дъгата още първия път, когато я видях. Спомняш ли си как ме постави отпред на шейната. Аз не исках, защото много се страхувах. Не знам можеш ли да си представиш какво е да летиш със скорост в пълен мрак и да чуваш как покрай теб профучават разни неща и човешки гласове. Ти обаче ме прилъга майсторски с тих глас и настойчивост. Точно както се лъже малко дете. Каза, че ще ме държиш здраво. Аз ти повярвах и седнах отпред. Спуснахме се. Като набрахме скорост, ти ме хвана здраво за китките, чак ме заболя. Разтвори ми насила ръцете встрани. А беше обещал да ме държиш здраво, за да не ме страх.
Честно! Уплаших се! Уплаших се и то много! После, за мой ужас, ти пусна и китките ми. Умирах от страх. Бях отпред и летях по баира, без да виждам нищо. Въздушната струя от скоростта ме биеше в лицето. Шейната подскачаше, трополеше и съскаше под мен. Държах се само с бедра за нея. Не знам как не се напишках. Точно в този момент много ме беше яд на теб. Почувствах се излъгана. То такава си и бях де. Единствената опора бяха твоите крака, обхващащи отвън бедрата ми и гърдите ти, опрени в моя гръб. Но когато шейната подскачаше по бабунките, губех и тях като допир и сигурност. И тогава на шейната бяхме заедно, да... но когато тя подскачаше във въздуха, аз оставах някак си сама. Идеше ми да те удуша с голи ръце за това, което ми причиняваше. Може би сме подскочили на някаква по-голяма височинка по пистата. Излетяхме във въздуха. Имах чувството, че летенето продължава по-дълго от предните подскачания. Загубих опората на бедрата ти. Не усещах гърдите ти да са опрени в гърба ми... Започнахме да пропадаме. Не усещах вече дори шейната под мен. Дъхът ми секна. Дори не можах да извикам. Помислих си: ”Този път няма да ни се размине само с тръскане. Ще паднем лошо и ще се ударим.” В този момент ти си закачи брадичката на дясното ми рамо и прошепна: „ Дръж ръцете си като за полет! Това е миг на вълшебство!” Единственото, което остана да ме крепи там във въздуха, за да не се паникьосам, бяха... Брадичката ти! Топлият ти дъх в ухото ми! И чудата ти мисъл - за миг на вълшебство в полет! И точно миг след това, и точно когато бяхме с разперени ръце, и точно когато никой никого не държеше... дъгата се появи някъде там... в края на тъмнината. И някак си разделени един от друг, но заедно и едновременно минахме под нея.

- Това, което разказа, сън ли беше или истина?
- Истина! И то много истинска истина! И ти, магаре недно, беше част от нея, дори в момента, в който минах под дъгата. После към края на пързалката децата ни посрещнаха със залп от снежни топки. Ти ме прегърна, за да ме прикриеш. После се преобърнахме. Там, в дълбокия сняг, ми натъпка врата с ледени бучки. А децата умираха от смях, че големи хора като нас се държат като малчугани. Честно ти казвам, аз не знаех какво искам да направя в този момент, заровена там до тебе в снежната преспа. Да те удуша на момента, или да се слея с теб на момента.
- Даааа, в сложна дилема си била попаднала. Виж ти, излъгал съм те и съм ти насилил ръцете, да си ги разпериш на шейната, докато летим надолу по баира? Не помня. Виж ти, и така ли съм ти казал? „Това е миг на вълшебство.” Не го помня този мой израз! И съм ти напълнил врата със сняг? И това не помня. Ама аз не съм такова лошо момче. Сигурно от тръскането на шейната нещо ми се е откачило в главата и затова така съм постъпил. Хммм! Това е толкова невъзпитано. Сигурно съм заслужил такива мисли по мой адрес. А нещо по свой адрес не си ли помисли? – погледнах я аз лукаво.
- Помислих си, да. Помислих си как аз съм влюбена в теб. И не знам за теб, но аз бях на върха на щастието си. И си помислих, че съм една луда сляпа художничка, която животът е трудоустроил като цветарка. Защото нормалните хора се влюбват и изпитват такива мигове на щастие през пролетта или на някоя лятна почивка на море. А аз съм изпаднала в това напеперудено състояние посред зима. И вместо да се любувам на захласа си сред морските вълни или на топла поляна... Умирам от удоволствие, забита в снежна пряспа с напълнен врат със сняг, разтреперани крака от страх и премръзнал нос. И вместо да се любувам на захласа, как околните ме гледат и ми завиждат на положението и на красивия ми приятел... Умирам от удоволствие от присмеха на замерващите ме със снежни топки деца, които се радват, че и двама големи могат да се забавляват по детски. И си помислих... ”Ако не бях сляпа... Тази ми точно ситуация щеше да изглежда може би по друг начин.” После обаче се сетих за кръсточовките, които не спираха да цикцикат радостно наоколо. По звука ги чувах, как прелитат от шишарка на шишарка щастливи. Знаех вече. Те хранят новото си поколение и напомнят на хората за това, щото има и изключения в природата. И не за всички зимата е студен сезон, въпреки че градусите са ù минусови. Те гледаха малките си в студа, напук на всички останали птици по нашите територии. Напук и сякаш нарочно. Не можех да се разделя със странното си чувство, че някак си и ти все правиш нещо нарочно. Просто за да ме дразниш! Което всъщност ме и привличаше... не си завърши мисълта тя, защото я прекъснах с реплика ни в клин, ни в ръкав.
- Дааа! И ти правиш неща нарочно да ме дразниш... А ти предната нощ, като танцувахме, защо ме настъпи три пъти. Първия път беше случайно, но другите два пъти си бяха направо нарочно - взех да се оправдавам с престорен глас, наподобяващ героя на Краси Радков - Станислав Христов Христосков. После съвсем сериозно попитах. А ти там, под дъгата, направи ли най-същественото тогава?
Тя се обърна към мен учудено и попита:
- Кое е това най-съществено?
Но преди аз да съм ù отговорил, или тя да ме попита нещо, звънна телефонът ми. Той стоеше на приспособление отпред на таблото. Дисплеят му се освети от снимката на Учителя по медитация. Бях му се обадил вчера да го попитам за колко най-евтино може да вземе ученик като Люба. Разказах му за нея накратко. Той обеща да помисли и да ми звънне. И не беше ме забравил. Телефонът ми имаше безжична връзка с музикалната система в колата. Приех разговора. Системата автоматично заглуши мелодията в децибели със стойности, както за много рехав музикален фон. И аз като ученик поздравих пръв:
- Здравей, Учителю!
- Здравей, момче. Удобно ли е да се говори?
- Удобно е, да. Само да знаеш, че пътувам в момента и може да ти заглъхвам малко от време на време.
- Добре, ако искаш да се чуем по-късно, или как? – попита той.
- Няма проблем. На спикерфон съм, така че не ми пречи. Даже ми е много добре. Разговорът ще ме ободри.
- Нали вчера ме пита за онова момиче – незрящото. Колко може да му струва най-малко курсът при мен?
- Да, така беше – започнах аз и усетих как Люба впива пръсти в бедрото ми и започва да го мачка. – Слушам те. Какво реши?
- Аз медитирах в посока на въпроса ти. Ще може да посещава сбирките. Но само в твое присъствие. Ще ù струва по едно левче на урок. Но задължително всеки път ще трябва да носи по три свещички – може и от онези чаените. Нали ги знаеш? Ти нали каза, че е цветарка?
- Да, такава е.
- Е, и всеки път като идва, да носи живо цвете. Може да е и най-обикновено.
- Това да бъде, казваш. Добре. Кога може да започне?
- Ами обади ù се, ако е съгласна при тези условия да посещава курса... То нали ние с теб в понеделник сряда и петък работим?
- Да, в Понеделник, Сряда и Петък са ни сбирките.
- Ако прецениш, че можеш да се прибереш днес. Нали днес е понеделник. В деветнайсет часа заповядай и я доведи, ако е съгласна и ù е възможно, разбира се.
- Добре, ще говоря с нея и ще ти се обадя до час дали тя ще дойде. Аз ще бъда на линия. Със сигурност. Чао, засега.
- Чао, младежо! – Чу се от тон колоните и връзката се разпадна.
- Не! Наистина ми иде да те удуша с голи ръце – изхлипа Люба.
- Защо, какво съм направил пък сега? Нищо не съм ти пускал във врата. Не съм ти извивал ръцете. Защо ще ме душиш? Нали каза, че много искаш да посещаваш курс по медитация, но не можеш да си го позволиш. От друга страна аз мога да си позволя да ти платя курса. Но не бива да го правя, защото медитацията е лична духовна практика. Тя е като свещ в църквата. Всеки според възможностите си трябва сам да си я купи и да си я запали. Може друг да ти я запали, но трябва ти да си я платиш. И затова трябваше да намеря вариант нещата да се получат по този начин. Хем да си на курс. Хем да ти е във възможностите.
- И ти каза ще помисля по въпроса? Нали?
- Да, и помислих силно по въпроса. И след малко той ми звънна. И аз му казах какъв е проблемът. Той обеща да помисли и той по въпроса, или да медитира по него. И обеща до ден да ми даде отговор. Така се прави в тези среди. Или мислиш, или медитираш по съответния проблем или въпрос... и сега той ми се обади. Нищо сложно или необичайно. Всичко е просто и логично.
- Да бе, всичко е много просто и лесно, което, разбира се, мен ме стряска и учудва.
- Ееее, хайде сега, учудвай се, но не се стряскай. Я кажи сега, приемаш ли офертата при тези условия, да посещаваш курса? Иии... днес да ти е първият урок?
- А може ли да помисля малко, или не ми е позволено?
- Аааа, позволено ти е, но за да не ми скучаят ушите, докато си мислиш за курса по медитация, ще ми отговориш ли на най-важния въпрос за днес.
- Кой въпрос?
- Нали те попитах преди малко. Ти направи ли най-същественото тогава? На пързалката! В онзи полет! Какво си пожела, когато минахме с шейната двама под дъгата? – и зачаках отговора. Той обаче се забави повече от минута и тогава допълних – Добре де, ако пък е нещо много лично и не е за моите магарешки уши... еее... не ми го казвай тогава.
- Ще ти кажа, но само при едно условие, че отбиеш от пътя и спреш колата - много сериозно и убедително пророни тя.
- Леле, какво ли ще е това желание. Чак пък да спирам. Да не би от произнасянето му да спукам гума, или да ми блокира скоростната кутия. Що ли? – почесах се там някъде зад ушите, където нямах гъдел в момента.
- Питаш. И аз ти казвам кога и как мога да ти кажа. Ти как преди две вечери по същия начин постави условия как, кога и едва ли не колко секс ще можем да правим. И аз те послушах, защото го исках. Сега, ако ти искаш отговора, изпълни моето условие.
- Добре, така да бъде. Първата отбивка е твоя. Но дотогава няма да ти говоря. Може пък да размислиш и да ми споделиш в движение – заядох се аз и я щипнах за носа. Тя обаче остана сериозна и замислена над нещо.
След десетина минути стигнахме до една стара дълбока отбивка за отдих. Беше с изпочупени пейки. Изтърбушени кошчета за боклук. Отстрани имаше каменен сенник, покрит с редки, олющени и порядъчно изгнили талпи - пра, пра, пра родители на съвременните алуминиеви перголи. Всичката тази естетика в стил зрял социализъм беше обилно покрита в сняг, който до някъде прикриваше язвите, нанесени от времето на пътното съоръжение. Но от друга страна придаваше загадъчен и мистичен чар на обстановката. Спрях до един стар кипарис, посипан със снежинки и дремещ навътре в паркинга. Оставих двигателя да работи и се протегнах.
- Готово, спрях. И сега ще ми кажеш ли какво си пожела, когато мина под въображаемата дъга, появила се над пързалката?
- Да, ще ти кажа. Пожелах си някой ден да стане така, щото да те видя на живо. Без значение кога, при какви обстоятелства и за колко време.
- Е, това ли било. Ми какво толкова страшно. Хубаво желание. Даже прекрасно. Ама защо трябваше да спирам, не разбрах?
- Хубаво желание, да. Но е абсолютно невъзможно за изпълнение. И ти много добре знаеш това, защото не си посредствен човек – добави Люба почти сърдито и завъртя глава към стъклото на вратата си. Най-вероятно да прикрие сълзите, напиращи в слепите си очи.
- Ееее... хайде сега, може да е невъзможно, но пък чак да е абсолютно невъзможно, не ми се вярва – уверено заявих и я погалих по косата.
- Само не го казвай! Моля те! Моля те! Моля те! Не го казвай, че ще се побъркам. Моля те! Не го казвай!
- Кое да не казвам? Не разбрах?
- Ти си знаеш. Казваш го... и нарочно ме измъчваш И всеки път го казваш, когато...! Не го казвай! Моля те!
Работата отиваше към някаква емоционална криза. Вече ù бях благодарен, че ме помоли да спра. Но не разбирах точно кое мое поведение или реплика провокира изострянето на превъзбуденото ù състояние. Реших да изчистя проблема с напипване.
- Добре! Кажи сега, кое е това, което не трябва да казвам. Няма опасност, не шофирам. Ето, и колата е спряла. На ръчна спирачка е. Само двигателят работи заради парното. Кажи сега! Кои мои думи толкова те притесняват и защо?
- Извинявай! – тихо заговори тя - Не исках така да става. Просто съм много объркана. Моля те да ме разбереш. От четири-пет години ми се случват само лоши или фатални неща. Като прокоба някаква е. Няма да ти ги изброявам или разказвам. А тези последните три дни... тези три дни... ми се струпаха толкова много хубави неща, че няма как просто да не съм объркана. Забелязах - нещо хубаво да се случва, винаги след като ти кажеш нещо конкретно. Но може и да си въобразявам, или просто много да ми се иска така да става. Хем ми се иска да е така. Хем, ако не е така, а само ми се струва... знам - ще изпадна в депресия. Вече няколко пъти съм била в дълбоки депресии и не искам да се връщам пак там на дъното. Затова те помолих и да спреш. За да се окопитя.
- Добре, когато смяташ, че си спокойна, тогава ще ми го кажеш – това твое съмнение или... предположение... или каквото и там да е...
- Добре, още мъничко и ще съм готова за път. Само още мъничко. А я кажи... много ми хареса тази твоя мисъл, за това, дето нещата не могат да са абсолютно невъзможни. Звучи много позитивно и оптимистично.
- Ееее... то си е много елементарна логика. Няма абсолютни неща в природата. Няма абсолютно движение или абсолютен покой. Няма абсолютно бяло или черно тяло. Просто всяко правило си има изключение. Та всяко едно изключение всъщност нарушава абсолюта на едно правило. И абсолюта изобщо. Просто е, нали?
- И с невъзможното и абсолютното невъзможно пак ли е така?
- Да, така е! Абсолютно невъзможното... това си е само една изразна степен. По-скоро стил на изразяване, отколкото природен закон – отговорих просто и непринудено.
- И с моето желание да те видя на живо ли е същото положението?
- Да! Твоето желание е част от природата, нали? Ако е така - принципът си е принцип! И е един и същ!
- Искаш да кажеш, че не е абсолютно невъзможно да прогледна и да те видя на живо – повиши иронично тон тя.
- Да, така си е. Няма нищо чудно и изключително в това. В много голяма част от случаите има и друг начин на решаване на даден проблем. Просто или ние не търсим на подходящото място, или не търсим в подходящото време, или не търсим по подходящия начин. Затова за решаването на трудни проблеми в някои държави правят мозъчни атаки с цели екипи, а други медитират. Така е и с това, за което казваш ти. Мисля, че не е абсолютно невъзможно да се реши твоя проблем. Е дали точно ще прогледнеш след операция, или ще стане по някакъв друг начин - това не знам. Е, и няма да е лесно, амааа...
- Само не го казвай! Моля те! Само не го казвай! Ще се побъркам! – прекъсна ме тя.
- Кое да не казвам? Е, няма да е лесно, амааа... това ли те притеснява? Ееее... Извинявай! Няма да го казвам повече. Аз просто исках да кажа, че колкото и да е сложен проблемът... Ще помислим по въпроса. И все нещо ще измислим! Нали така! И мога... – не можах да довърша и тя се хвърли на гърдите ми и се разрева с глас и чак цялата се затресе. – Какво стана пак сега? – попитах, наистина недоумяващ причината за поведението ù.
- Ти го каза! Ти го каза! Ти го каза! – през сълзи и ридания повтаряше тя.
- Чакай! Чакай! Кое съм казал? Чакай малко! Успокой се! Моля те, успокой се и ми обясни! Моля те! Ама накрая и аз ще се разплача, и ще стоим тука цял ден. Така да знаеш! – заплаших я със строг тон - Защото аз като се разплача, ме държи по цели дни. Ти можеш ли да си представиш как плаче едно магаре недно? Ето сега ще ти покажа – отворих си гърлягата и заревах с пълна сила като магаре. И - ааааа! И – ааааа! И - ааааа! – И за по-голяма достоверност запръхтях с устни, досущ като магаре. Заслушах се в собствения си рев и разбрах как се е чувствала горката ми госпожа по музика с чувствителния си музикален слух, когато съм пеел. Ама и Люба разбра, щото се сепна отведнъж. Спря да плаче и започна да се смее. После каза:
- Ама, честно! Наистина си голямо магаре. Ама и точно като магаре ревеш – смееше се тя, бършейки сълзите си.
- Еее, нормално де. Като съм магаре, няма да пея като чучулига, я!? Кажи сега какво толкова те натъжава в моите приказки, та те избива все на рев?
- Ама ти, Марко Магарешков, хич не разбираш от женските сърца. Плача от радост, не от мъка. То и от двете се плаче, не знаеш ли?
- Чувал съм за това, но като не съм плакал нито от едното, нито от другото... Откъде да знам разликата. И кажи сега! Чак ми стана интересно.
- Добре, но няма да ми се смееш на логиката, ако ти се стори много блондинска! Обещаваш ли?
- Добре, обещавам. Ето на, кълна се в процесора на компютъра си. Няма да ти се смея!
- В това ли се кълнете вие там горе, във високата сграда с колегите си. В процесора на компютъра си. Дааа, сериозна клетва. Няма що. Както и да е. Аз ще ти кажа какво съм забелязала като закономерност. Пък ти нали си по-аналитичен, ще ми кажеш, внушение ли е това и има ли нещо странно в него.
- Добре, договорихме се. А мога ли да тръгвам, или искаш да го говорим тук на място?
- Искам да го говорим на място. Когато колата е спряла.
- Добре! Давай! Слушам те. – съгласявах се с нея, опитвайки се да я успокоя.
- Още Първия път, когато обядвахме в бистрото до пазара и ти казах, че искам да ходя на курс по медитация, за да боядисам отново дъгата в цвят, ти каза твоето: „Ще измислим нещо”. И след това ме покани на вечеря. После видях дъгата в цвят. После минах под нея и днес ме уреди на курс по медитация за един лев. По-нататък първата вечер, след като сексът не се получи както трябва, ти пак каза: „Ще измислим нещо.” Няколко часа по-късно бяхме някъде на зимна планина. Моя мечта от години. Първата вечер в ресторанта ти ми каза „Ако искаш връзка с ангелите, ще измислим нещо. Само си реши какво ще им поискаш.” - А аз така исках да се получи хубаво и незабравимо. Ти каза пак: „Ще измислим нещо.” И вечерта беше върховна, сякаш някой помогна за това. И понеже всичко ставаше така лесно след твоето: „Ще измислим нещо.” И много ми се искаше да вярвам, че точно тази реплика, произнесена точно от теб, отключва някак си късмета или успеха в това, което правим задно. Затова и не исках да произнасяш репликата по повод слепотата ми. Защото... Защото слепотата ми... това е нещо, което е невъзможно да се поправи току-така. А аз... аз, за нищо на света не исках магията на твоята крилата фраза да свърши така безславно. Просто искам да ти вярвам. Иска ми се много и за в бъдеще като кажеш: „Ще измислим нещо.”, пак да се случват някакви хубави неща. Затова се държах така. Може и глупаво да изглежда, но е така. Ох, олекна ми! Казах си го! Знаеш ли, можем вече да тръгваме.
- Добре де, щом искаш да се случват така нещата... Добреее... Ще измислим нещо. – казах с приповдигнат тон и се усмихнах. И добавих сериозно - Но после да не съжаляваш. Защото нали знаеш какво казват мъдреците: „Внимавай какво си пожелаваш” – изумувах аз на глас. Прегърнах я. И я целунах.
- Даааа, ти наистина си голямо магаре. - прекъсна ме тя. Аз пак изревах като магаре и двамата се разсмяхме.
- Не ми каза за довечера, ще дойдеш ли на курса, защото вече трябва да се обадя на човека, за да си знае все пак.
- Добре, ще дойда. Ти нали ще ме съпровождаш?
- Да, разбира се. Мога ли вече да тръгвам? Чеее... май укъсняваме.
- Да.
- Добре, и сега, преди да съм набрал скорост, ще ти кажа нещо сериозно. Ти няма да се разстройваш и ще го приемеш философски. Нали!
- Нали! – отговори тя
- Ако искаш наистина да се направи нещо за зрението ти, ще се наложи да помолиш учителя за това.
- Не се подиграваш с мен, нали?
- Нали! - отговорих като нея аз.
- И наистина как смяташ изобщо, че може да се направи нещо по въпроса – не на шега се заинтригува Люба?
- В много от случаите може да се направи нещо по въпроса. А какво ще се получи е отделен въпрос.
- Ееее... сякаш не ми се иска работата да се получава на половина.
- Как така на половина?
- Е как, как на половина?! Ами така. Първо, за такава операция се искат много пари. Дори да се намерят те от някъде, то за след болничното лечение сумата също не е никак малка. Под дъгата си пожелах да те видя във форма и цвят такъв, какъвто си наистина и то в очите на зрящите хора. Не се страхувам от това как изглеждаш като физиономия или фигура, имам предвид. Но не искам и да те виждам като някаква размазана черно бяла графика, нарисувана от пиян или надрусан график. Виждала съм такива достатъчно. Имах колеги в академията, рисуваха в такова състояние. Благодаря, ако намесата ще е такава. Ако ще е така, по-добре да те виждам само с душата, със сърцето и с ръцете си.
- Брей! Каква взискателна и претенциозна молителка-поръчителка! Брей!
- Такава съм! Иначе как мислиш, че ще мога да изпълнявам изтънчените капризи и претенции на клиентите си.
- На онези... на тузарите - със скъпите коли ли?
- Да! Дори и техните. Защо, ти ревнуваш ли? И те са хора. Макар понякога твърде не духовни и твърде не толкова хуманни. Но са си хора.
- Е, ако съм честен в момента... малко ревнувам, да!
- А ти защо не се обърна към някоя друга цветарка от пазара за твоята поръчка за невидимата загадъчна жена от нета? Защо не се обърна към Мимито, която толкова настойчиво ухажваше, а се обърна точно към мен?
- Ти сега ревнуваш ли?
- Е, ако съм честна в момента... малко ревнувам, да? – Отговори ми Люба, точно както ù отговорих аз и двамата се разсмяхме. Зад завоя се показа едно разширение на пътя. Подадох десен мигач и спрях на него.
- Защо спираме?
- Как защо? Първо, за да те прегърна и за да те целуна. Нали може. – казах и разперих ръце. Тя ме прегърна и се целунахме малко по-топличко от нормална целувка. И второ – продължих след това – трябва да поговоря с учителя. Ще трябва да помислим какво ще измислим по твоите претенции. А спирам, защото забелязах, че като говоря с него, много силно си впиваш пръстите в бедрото ми и има опасност да катастрофираме. - довърших си мисълта и започнах да набирам номера.
- И пак го каза това само да ме дразниш? Нали? Не знам как го правиш, но като започнеш да говориш така, имам чувството, че ме галиш с рядка метална четка за коса, но срещу косъма. И уж ме вчесваш, а всъщност ме рошиш и хем ме дразниш неистово, а всъщност ме възбуждащ. И защо го правиш по този начин?
- Че отде да знам! Такъв съм си! Сигурно откривам нещо естетично в рошавата душевна възбуденост на хубавите хора – изумувах на глас. Но после чух ръмжене и докато се усетя, бях стиснат за гърлото. Внимателно се освободих и продължих да разсъждавам на глас. - Гледай ти! Тази Люба, дали пък не се преструва, че е сляпа? Гледай как бързо и точно ме хвана за гърлото?!
- Не си въобразявай! Не се преструвам. Сляпа съм си. То твоето гърло сигурно и глухоням може да подразни. Дори само по трептенето на адамовата ти ябълка човек може да познае, че нещо го подкачаш.
- Аууу, какъв чепат говорилник съм бил! – продължих да се закачам, докато в тонколоните не прозвуча сигнал свободно от номера на Учителя, който набирах. След това поставих ръка на устните ù и зачакахме обаждането. Линията се отвори от другата страна:
- Здравей, Учителю. Обещах да ти се обадя за онази жена...
- Слушам те. Какво реши момичето?
- Приема. Ще посещава курса. И ще дойде тази вечер. Така че, чакай ново попълнение.
- А тя има ли някакъв личен мотив, или ти си ù наприказвал разни работи? И друго, което искам да те питам... Има ли някаква представа от тези неща? И трето - сензитивна ли е по някакъв начин? И четвърто - податлива ли е на медитативни състояния? Нали знаеш, че от всяко дърво можеш да направиш тръбичка с девет дупки, но от всяко дърво свирка не става.
- Знам, Учителю. Мисля, че може да стане нещо от нея. Тя е сляпа, но работи като цветарка. Прави приказни букети. Усеща формите и цветовете им с ръце. И като си сложи ръка на сърцето и челото ти, може да направи букет за човека, за който си мислиш в момента и то такъв, че да му хареса.
- Да, това е интересно. Значи ще се запозная с един интересен човек довечера. Така и нищо не чух за личния ù мотив да посещава курс по медитация. Пропусна да ми кажеш за него.
- Доста е личен мотивът ù... дали е удобно да го обсъждаме в ефир... – попитах многозначително.
А от другата страна учителят замълча за дълго. Само тихата музика, която се чуваше в стаята му и се процеждаше от тон колоните, подсказваше за наличието на връзка все още между нас. После се чу едно многозначително „Хммм” – и после пак спокойния глас на Учителя.
- Доста личен е мотивът... за нея само ли...? Или е и личен въпрос и за теб?
- Може би и двете.
- Добре, това не е пречка да го чуя. Все пак трябва да съм наясно защо един човек избира този път за свое духовно развитие. Нали така?
- Да, така е. Когато разговарях с нея, ми каза, че има желание да ме види на живо поне за малко. Слепотата ù е причинена в следствие отлепване на двете ретини – уточних, а от другата страна на линията се проточи едно тягостно мълчание. После се чу пак спокойният глас на човека от тон колоните.
- Нали ти е ясно. Това нейното е състояние на тежка травма във физически план. С медитация не може да бъде поправено. Няма как да се предизвика корекция при ревитализацията, за да се отстрани отлепването. И преди да те попитам, защото точно ти имаш ангажимент, в точно тази ситуация... Ще те помоля да си я представиш ментално, ако си я виждал на живо. И още да ми кажеш има ли тя някакви други особености, погледнато във физически смисъл.
- Добре, само момент да се концентрирам – замълчах за десетина-петнайсет секунди. Погледнах към Люба. После затворих очи. Веднага пред мен изникнаха мораво- виолетовите фигурки по тялото ù. И продължих - Сетих се! Има няколко целувки на ангели по тялото си.
- За хемангиоми ли ми говориш?
- Да.
- Става дума за жена, нали? Не за дете?
- Да. За жена!
- Така, да обобщим. Значи иде реч за млада жена с хемангиоми. И още тя е с по-особени сензитивни способности. Усеща форми, цветове и поток от чувства между хората. И тази жена иска да се научи да медитира и още иска да може да те види на живо?
- Точно.
- И травмата е причинена от...?
- Инцидент – катастрофа.
- Струва ми се, че знаеш повечко за нещата. Как мислиш? Първо, дали това е предопределено, или е случайност? Второ, има ли ключов детайл в събитието преди катастрофата, допринесъл за ослепяването ù?
- Мисля, че е нелепа случайност. А за ключов момент трябва да помисля – пак затворих очи и си представих Люба преди катастрофата. Изплуваха картини по подготовката и товаренето. Докато в съзнанието ми преминаваха въображаемите кадри при подреждането на багажа, всичко се оцвети в лилаво. Сепнах се и продължих с разговора - Има ключов момент в ситуацията. Да! Това е товаренето на багажа в колата, при който стативът ù за рисуване е поставен небрежно най - отгоре. Това е станало, въпреки предупрежденията на един младеж, който е бил влюбен в нея.
- Добре! Ясно! Е, тогава не е абсолютно невъзможно желанието ù. Ще помислим малко с теб заедно и все ще измислим нещо – каза гласът от другата страна, а аз усетиха как и двете ръце на Люба се впиха до кръв в бедрото ми и започнаха да дращят едва ли не по кокала му. И полагайки зверски усилия да не извикам, или да не я плясна през ръцете, продължих:
- Благодаря, учителю! А с някакви условия или предупреждения трябва ли да я запознавам предварително?
- Да! Добър въпрос! Наистина трябва да знае някои неща. Не е задължително да се получи нещо. Много от нещата зависят от самата нея и от силата на желанието ù. Ако се изпълни желанието ù, може много неща да не ù харесват така, както ще се случват. Дори понякога може да съжали, че си е поискала такова нещо. И ако изобщо нещо се получи, поради големите промени в битието и отношението ù с нас двамата заедно и поотделно, няма как нито ти, нито аз да се намесваме втори път. Имам предвид по този начин. Ще бъдем в контактите си просто и единствено едни обикновени хора, ако изобщо ни помни. Не е изключено да не се познаваме и да не ни види никога повече, след като ù се изпълни желанието.
- Добре, ще ù предам. Благодаря, учителю! – обещах и мислех да затварям.
- Само още нещо искам да попитам – прозвуча в купето – Очите ù отворени ли са, или са затворени? И ако са отворени, можеш ли да си ги представиш и да ми кажеш какви са на цвят?
- Да, един момент – и се обърнах към Люба да я погледна в очите. Обаче още преди да съм си поел въздух, от другата страна на линията се чу гласът на Учителя. Никак не звучеше мек. По-скоро бе строг и назидателен.
- Знаеш ли. Ти си едно голямо магаре. И тя ти каза същото... Нали? Ти не си я представяш, магаре такова. Тя стои в този момент до теб. И ни е слушала през цялото време. За нея няма лошо. Но за теб... За теб довечера, като се видим, ще ти издърпам до тавана магарешките уши – после помълча за миг и добави – Млада госпожо или госпожице, приятно ми е да се запознаем, макар и технически погледнато задочно. Чакам ви двамата довечера на урока. Желая лек път.
- Благодаря, и на мен ми беше много приятно да ви слушам как си говорите. С радост ще се срещна с Вас на живо довечера. До довечера.
- До довечера – ù отговори учителят и затвори.
- Видя ли! Аз като ти казах, че си магаре, ти не вярваш. – каза тя и се сгуши на гърдите ми и продължи – Кой наистина си ти? И кои сте вие? Как и защо влязохте в живота ми, така и не разбрах? Не знам какъв си за другите. Може повече да не те видя. Видя - силно казано. Може да не се срещна никога с теб, но честно, няма да ми е лесно да забравя тези три дена. И това, което се случи, макар и за кратко между нас. След това, което чух... за мен вече не си Дизи, ти си Ачо. Ти си Магарето с ангелски крила, на име Ачо. – завърши с патос Люба. Целуна ме и се върна на мястото си.
- Иии – аааааа! Иии - ааааа! – изревах като магаре - можем ли да подкарваме каручката вече? – попитах обнадежден, че нещата се уреждат, поне на теория.
- Да. Все пак трябва да се освежим след пътя. Няма да отидем при човека миришещи на път и порок.
- Охооо, и на порок ли миришем? - учудих се не на шега.
- Ти не знам, но моите мисли понамирисват доста. Така че, Диййй, Ачо. Потегляй по-бързо, докато съвсем не съм се вмирисала, че току-виж, ще вмириша и твоите мисли без време. И после не ми е за друго, ами ще изтърва първия си урок заради едното хубаво любене на пътя.
- Аааа... тръгвам веднага тогава.
Потеглих. Нещо се умълчахме. Оставаха двайсетина минути, докато стигнем до града и аз изведнъж се сетих защо изобщо седя в колата с тази жена до мен и попитах:
- А моя букет за 14 февруари нали не си забравила?
- Не! Не съм! Точно за това си мислех и аз сега. Мислех си как се видяхме за първи път. И какво те накара след две години транзитни прелитания покрай павилиона ми да се спреш и да ме заговориш. И се сетих за твоята непозната-позната жена от нета.
- Тя наистина ли съществува? Или беше измишльотина, за да ме заговориш?
- Поне виртуално съществува. Пишем си, да. Но никой не знае името на другия и не го е виждал дори на снимка.
- И ти искаш да ù подариш цветя и то не какви да е?
- Да! Но понеже не знам къде да ù ги изпратя, ще снимам твоя букет и ще ù пратя снимката по мястото, в което си контактуваме.
- И това го правиш защо?
- Защото си мисля, че тя има нужда точно от такова нещо.
- Какво нещо?
- Някой непознат непредубеден човек от противоположния пол да ù засвидетелства някаква форма на уважение, без оглед на това как изглежда тя физически.
- Букет на сляпо, а? - попита тя.
- Много точно казано. Букет с добри чувства на сляпо.
- Ееее, попаднал си значи на точното място. Сляпа цветарка да ти направи букет, който да се подари на сляпо. Не може да няма ефект. Поне така си мисля. Не знам, струва ми се странно. Но от Мимито те ревнувам, а от тази жена - не. Не мога да си го обясня, но е така – откровено сподели Люба.
- Е, щом любовта е сляпа, то, както и да я поднесеш, тя ще си бъде пак любов. Нали? Може би букет от слепи цветя ще е най-доброто свидетелство за цветя, поднесени с любов. Особено ако хората не са се виждали никога в живота си. Не мислиш ли? Нали ти каза, че превръщаш чувствата между хората в букети. В какъв букет би превърнала една такава виртуално-задочна връзка, със странен характер и привкус на далечно човешко бъдеще?
- Даааа! Знаеш ли, ти май си много странно магаре. Магаре с криле на Пегас. Това ми хареса и то много. Слепи от любов цветя, поднесени с цветни чувства от бъдещето. Ти наистина ме предизвикваш да направя нещо красиво. До дванадесети-тринадесети февруари ще го имаш. Как? Не знам! Но ще го имаш! Много ми се иска и тази жена да се почувства така, както се чувствах и аз през тези три дни. Направи си поща с име Ачо. Дай ми я довечера и до няколко дена ще ти изпратя най-малко проекта.
- Добре! Това е най-лесната работа. Значи, казваш, вече съм повишен от Магаре недно в Крилато магаре. И от Дизи - в Ачо.
- Oпределено!

Пристигнахме си в града. Закарах я до тях. Имахме два часа да се пооправим. Отидохме на курса. С нея станахме осем човека. Групата я прие добре. Учителят много хареса идеята ни да не си знаем имената и да контактуваме според това, както сме си кръстили нашите си същности. Така я ù представихме на останалите. Люба, от Любов. Не знам как стана на дума, но тя поиска да ни понастигне в това, което правихме. Учителят каза: „Тя има данни.” Той разреши и се съгласи с нея да работи двадесет и един дена всеки ден, за да навакса. Аз поех ангажимента си да я водя и прибирам у дома. В извънредните сбирки бяхме само тримата. Сякаш ми се стори... или бе истина, не знам. Но тогава тя усвояваше повече и по-добре, отколкото когато бяхме в групата. Учителят започна да я учи как да влиза в друго време и как да се връща в спомените си. Идеята беше тя да влезе в собственото си Аз в момента преди катастрофата. И да не позволява на доведената си леля да дирижира подреждането на багажа. Или най-малко да ù отклони вниманието при поставянето на статива. Моята задача бе по-сложна. Аз трябваше да се вмъкна в същото време, само че в чуждо съзнание – това на момчето, което е помагало и се е притеснявало за неукрепения статив. После да му променя мисленето така, щото то да намери начин да сложи статива на друго място, а не зад главата на Люба. От нас се искаше да медитираме и с мисълта си да се опитаме да променим тези ключови фактори в миналия момент. И така, когато бяхме сами, правехме точно това. Подреждахме се по различни начини. В една редица. В триъгълник един зад друг. За съжаление, към момента нямаше някакъв видим ефект. Ако нещо се променеше в миналото, то трябваше да има промяна и в настоящето. Примерно Люба да вижда, или да има някакви други наранявания от катастрофата. Или да каже, че родителите ù са живи, или поне че единият е жив. Нищо такова не се случваше. Всичко това се опираше на една теория, която гласеше: „Успее ли някой някак си да проникне в миналото и ако нещо се промени там... то се променят всичките неща от битието му за в бъдеще. И то без това да оставя сериозни следи в паметта на страничните наблюдатели. С някои малки изключения, разбира се.”

Усетих Люба да си движи ръката по гърдите ми и да ми говори нещо. След това усетих да дращи с нокти по дланта ми. Отворих очи. Нещо не беше наред. Като никога досега учителят се усмихваше. Какво стана? Не разбрах! Аз ли нещо направих? Не разбрах. Започнах да се измъквам от медитация. Жената пред мен бе още в мъгла. Нещо каза. Отново не разбрах точно какво. После стана и понечи да отиде някъде. Чух как учителят я смъмри. И тя пак седна пред мен. Помислих си: „Люба къде така се е разбързала.” Тя обикновено излизаше след мен от медитативно състояние. Казах си: „Днес тя ще получи похвала.” После се сетих как само преди миг учителят я назида. Да! Нещо не беше наред. Започнах да се окопитвам. Женският образ пред мен се изчисти от мъглата и в този момент разпознах безгрижната усмивка на... не на кой да е друг, ами на… Мимито. Първо не реагирах адекватно. Още в просъница си помислих: „Таз пък какво прави тук. И кога ли е дошла.” После доста се кокорих и докато разбера какво става... мина малко време. Нямаше грешка! Пред мен стоеше Мимито и се държеше доста фамилиарно. Както винаги, между впрочем. Погледнах към Учителя. Той ми кимна и каза:
- Получи се. Браво на нас. Успяхме. Хайде, като се освестиш още малко иии... изпрати това момиче до тях, че нещо се притеснява. А утре ще се чуем и ще говорим.
- Пиленце, ти сега ме изпрати. Пък утре си говорете колкото си искате с Учителя. Заумилква се около мен Мимито. Ма, кво ти стааа, бе? Шо така ма гледаш, сякаш ма виждаш за първи път. Ай, идвай си на себе си. Аз съм Мимито, бее... От пазара за цветя. Мимито, бее...
- Добре, де! Разбрах! Ти си Мимито. Ей сега ще те заведа у вас. Казах аз и изведнъж ми просветна.
Докато се обличах, наблюдавах Учителя, който се усмихваше и клатеше утвърдително глава. После си помислих: „Щом съм с Мимито, а не с Люба, с която май дойдох тука... Значи сме успели. А какво сме успели? Значи тази Люба вече не бе част от нашето настоящо битие, което с дружни усилия се опитвахме да променим, коригирайки детайли от миналото ù. Ама защо се опитвахме да го променим, това точно не можех да си възстановя. Не знам откъде ми хрумна... Но мисля, че трябваше да е битието, в което си бе загубила нещо. Може би то да не съществуваше вече, или поне на нас в момента така ни се искаше. А кое трябваше да съществува и кое не, не си спомнях точно. Значи сме успели да променим нещо в миналото, а какво, колко и до каква степен, тепърва предстоеше да разберем.” Изпратих Мимито, която мърмори през цялото време. Оставих я пред тях. Мрънкаше защо ли съм я занимавал с глупости и колко късно е станало тази вечер.
Прибрах се. Спах много лошо. Въртях се и няколко пъти се събуждах с кошмари. Смесваха ми се две физиономии, едната бе на Мимито, а другата на цветарката, която продаваше по диагонал срещу нея и в офиса ù казваха Художничката. С тази цветарка аз не говорех по принцип, но сякаш от друга страна бях близък с нея. В съня си обаче ù казвах Люба, а тя като никога ми се усмихваше. Странно. Лошото е, че нищо свързано не помня от кошмарите тази нощ. Всичко бе една каша от образи, говор и действия. На сутринта всичко си беше както винаги. Като ден от месеца - тринадесети февруари. Преди обяд ходих по работа извън службата. На връщане викам: „Чакай да мина да хвърля едно око на пазара. Минах покрай бараката на тази Люба-Художничката. Исках да се убедя съществува ли, или е била само сън. Или само медитативно видение. И беше ли истинска, или е някаква такава моя си измислица. Някаква такава, каквато я виждах само в съзнанието си. Нооо... мал шанс. Беше затворенo. Имаше цветя, но в павилиона нямаше никой. Викам си: „Да не е станало нещо с бабата. Коя баба? Ах, да, бабата, която седеше отпред и събираше парите.” От другата страна по диагонала ми се усмихваше Мимито.
Качих се в офиса. Седнах на бюрото. Започнах с рутинните неща. Отворих си пощите. Имаше седем-осем писма. Прехвърлих ги както всяка сутрин. Всяко си отиде на мястото. Непознатата-позната жена също ми беше пратила писмо. То не беше служебно и него го оставих за последно. Отворих го. Не беше писмо. Имаше само едно стихотворение. И така, нито го прочетох, нито обърнах внимание как се казва. Мярнах само, че са куплети. Само му повдигнах малко размера на шрифта и го оставих на екран. Казах си, ще го прочета малко по-късно. После в работата си съм го затрупал с другите прозорци, които отварях по служба. Аз не разбирам много от поезия. Само си стихоплетствам понякога. Тогава се сетих за идеята си да поръчам на жената от нета красив букет. Да го снимам и да ù изпратя снимката по нета за рождения ù ден. Ама поръчах ли го на някой от пазара, не го ли поръчах, това ми се губеше. Сякаш говорих за това с Мимито, но с нея ли беше, или с някой друг ли... Нещо ми се мержелееше в съзнанието, но нямах ясен спомен.
В този момент в стаята влезе колегата, когото питах преди време какво да изпратя на моята позната-непозната за празника ù. Усмихна се лукаво и попита:
- Я кажи, какво ги правиш ти тези жени там на цветния пазар? Нещо специално ще да е, ама какво е то? Много ми е интересно, какво е?
- Нищо по-особено от това, което ти ги правиш. Поздравявам ги и им се усмихвам. Защо питаш?
- Защо ли? Виж какво ти донесе тази сутрин бабата на Художничката. – завистливо каза той и се запъти към единия от шкафовете.
Бръкна вътре и извади една красива ваза. Бе от бяла керамика, с широко гърло и от двете страни с дръжки - тип амфора. Въпреки немалките си размери, тя буквално преливаше, препълнена с момини сълзи. Колегата я помириса и попита:
- Ти да не си спечелил или прегънал от някъде някоя пачка? Мирише на много пари от тази ваза!
- За жалост, не съм! Защо? - попитах аз, без да обръщам голямо внимание на вазата с цветята. Имах си достатъчно работа.
- Защо ли. Бабата каза, че ти си си ги поръчал при внучката ù. Здраво трябва да си се ръснал за наследницата ù някъде по кръчмите. Имаш ли представа колко струват седемдесет и седем стръка момини сълзи в средата на февруари.
- Седемдесет и седем? Не! Нямам си никаква представа колко струват. Не съм цветар. Ама аз толкова много ли съм поръчал? Ааа, едва ли са толкова. Ти преувеличаваш както винаги – отговорих и продължих да си работя нещо по програмата.
- Толкова са. Броих ги. И струват – проверих в сайтовете за цветя... по- много е, отколкото можеш да си помислиш... Ама изобщо да си помислиш. И бабата каза... поръчката била специално за теб. От Холандия. Накарали са цветовете им да цъфнат едновременно за случая. С инжектиране в почвата на специални растителни хормони за цъфтеж. Така било постигнато това...
- Ми то нали за това е поръчка, я? Да бъде постигнато нещо конкретно и извън шаблона - продължих видимо спокойно аз. Нещо обаче ми подсказваше как ситуацията няма да е толкова безобидна – И колко пари трябва да занеса на художничката?
- Николко. Бабата каза: „Подарък са за него! И цветята, и вазата.” И видимо беше много притеснена от това.
- Чакай! Чакай! Чакай! Как така подарък? И цветята! И вазата?! Тъпо е! Нещо не е наред. Или ти нещо не си разбрал. Хем сам съм си поръчал тази красива скъпотия. Хем пък подарък. Може и да съм казал парите нямат значение, но със сигурност не съм казвал парите за подаръка ми нямат значение! – погледнах го въпросително. Той сви рамене в поза на нищо незнаещия Иванчо глупака - Добре де... след обяд ще отида до там да се разберем с Художничката – погледнах го на свой ред и се усмихнах – Постави ги тук на моето бюро, ще се оправям.
Той безропотно постави вазата точно отляво до монитора и добави някак завистливо:
- И прякорът са ти сменили, гледам, на пазара.
- Така ли? Ахааа... и какъв съм сега? Ама гледаш, че са ми го сменили, или чуваш нещо по въпроса? - попитах с усмивка.
- Ами погледни де. Виж какво пише на картичката на вазата. Стига бачка. Хората ти носят на крака момини сълзи от Холандия посред фъртуните на Февруари месец, а той не проявява никакъв интерес. Забил нос в тъпата програма и куфее. Вече май не си Дон Цветан. Вече си Ачо.
Това, последното име, ме боцна по мозъка. В тазнощните кошмари някой се обръщаше така към мен, но не помня кой. Художничката-Люба или Мимито. Спрях да почина малко. Затворих прозорците на екрана, по които работих. Остана последният - онзи със стихотворението на жената от нета. Погледнах към красивата ваза с двуцифрения брой стръкове малки бели цветчета и си помислих: „ Дааа! Наистина! Голяма красота. Няма нужда дори от аранжировка. Просто трябва да се сетиш в каква ваза да ги сложиш тези нежни цветя. На която и цветарка от пазара да съм поръчал букета... постарала се е и то много над моите очаквания. Ама чакай, не знам Мимито да работи с баба си. Значи трябва да е Художничката. И то си е видно. Да, ама аз пък с Художничката не си говорех. Как тогава е станало това поръчване без думи? Както и да е станало – все тая. Иска ми се да се надявам, че този семпъл, но изпълнен с чувство и финес букет, ще се хареса и на жената от нета” Погледнах към екрана и не знам точно какво чувство изпитах. Сякаш някой заскърца с вилица по празно дъно на чиния от алпака. Там, на екрана, най-отгоре стоеше заглавието на стихотворението, изпратено ми от жената, за която поръчах букета. То беше озаглавено „Подари ми момини сълзи”. Интересно! Точно до екрана стоеше красивата ваза с букета със същите като вид цветя. Замислих се. Не си спомням на пазара да съм уточнявал от какви цветя да е букетът... Пак погледнах към заглавието на стихотворението... и пак към вазата с цветята. И вилицата на ситуацията продължи да чегърта по желязната ми логика и разбирането ми за подредеността на Света. Викам си, чета не чета поезия, ще го прочета това стихотворение. Може пък то да ми каже нещо повече за тази жена. И започнах.
Подари ми момини сълзи
и ще видиш радост във очите.
Ще изгреят слънчеви лъчи,
ще си сложа стрък един в косите ми.

Докато ги носиш, запомни,
често минувачи ще завиждат.
Просто във цветята пролетни
чистотата на Любов ще виждат.

Донеси ми момини сълзи...
И дори и нищо да не кажеш.
Подари ги и... добре... мълчи
Обичта си с тях ще ми покажеш!

Нямаше автор - имаше нарисувано сърце, а най от долу пишеше (от нета). После ми стана смешно и интересно. Кое ли е пристигнало първо в стаята? Стихотворението-молба в компютъра...? Или материалното ù удовлетворение под форма на красива ваза, пълна с цветя, лъхащи с форми и аромат на бяла моминска нежност. Тогава видях красивия черен конец, просукан със сребърно ламе, който беше вързан на една от дръжките. Завъртях вазата. Отзад на конеца имаше вързано малко пликче. Отгоре му пишеше с ръкописни букви със зелен флумастер
(За Ачо)
„Слепи момини сълзи”
Надникнах в плика. Вътре имаше двойна мини-картичка, тип книжка. Отворих я. На едната страна имаше някакъв линк. Не ми се играеше сега да го търся в мрежата. На другата страница се зеленееше текст, писан на ръка, който гласеше:
"Надявам се букетът да ù хареса!"
На мястото на подател се червенееше едно нарисувано сърце.
Не всичко ми беше ясно от случващото се този месец и половина. Особено последните два-три дена. Но искрено се надявах времето да покаже значи ли това нещо, или не? И кой кой е в този коктейл от събития, лица, цветя, подаръци, битиета и съдби на различни хора!

ПП Вмъкването на стихотворението "Подари ми момини сълзи" е oсъществено след любезното разрешение на авторката му Ирен Тодорова, за което ù благодаря.

Rygit