автор: verysmallanimal

Най ми е интересно, като вземе някой да се разпростира по географията, сякаш той е измислил глобуса и собственоръчно го е направил валчест.
Еди-кой си ходил до Варна, ама не минал през боаза, ами отдолу, през Бургас и така навъртял стотина километра повече. И минал през такива места, дето селата хич не били като по нашия край. Друг пък току разправя приказки за ония хора, дето живеели на майната си – чак оттатък Кресненското дефиле. Как по другому говорели, по другому се обличали и изобщо толкоз били други, че чак се озърташ да не би да си минал границата без да искаш. На такива хора им викам аз хвалипръцковци. Някои от тях разтягат тия локуми с надеждата, че ще ги почерпиш една ракия, а други – ей тъй, кадар лаф да става. Имахме един такъв в Мамин дол – той пък уж залюбил една виетнамка, стигнал с нея до София, от София чак до летището и аха – да отлети за Виетнам. Тъй, ама нещо станало, забравил съм вече какво и работата се разсъхнала. Да, обаче за тоя човек Виетнам стана като Малчово дере за кутренци – отиваш набързо, хвърляш един камък, прекръстваш се и – беж обратно. На него поп Митър от Кутра му викаше Марко Полов – не знам защо, ама името му залепна като етикет и всички взеха да му викат тъй. Ще влезе бай Руси драката, например, в кръчмата, ще се огледа, па ще се провикне:
- Ей, половия, ще пиеш ли едно вино, че имам нещо да те питам?
И махна се бе, махна се човекът – отиде долу по Кортен ли, по Нова Загора ли, не знам точно, ама избяга. Мисля си – грях му на душата на поп Митър, дето тъй съсипа човека и то за няма нищо, за една виетнамка!
Както и да е, за друго си мислех аз – няма значение колко далеч са два града или две села – народ всякакъв и може тъй да стане, че хора, дето живеят на хиляда километра едни от други пак да си мязат като че са от една фамилия. А може между две села да има 5-6 часа пешком през балкана, а да са толкова различни, че се чудиш дали едните не са от Австралия, а другите – от Мангърската махала в Сливен. Тъй са Кутра и Мамин дол – ако тръгнеш от едното село за другото сутринта рано, ама не по пътя, а по реката, малко след обяд си вече в другото. И „комшу” си викат и на сборовете си ходят, че се и женят помежду си. Да, ама разлика – ехе! На кутренци водата, например, е мека, ама мека – няма напиване. От тая работа много кяри техния кръчмар – Цепата. Като врътне крана на чешмата и от три шишета ракия прави четири. И пият бе, пият, че не се и оплакват, щото водата хубава. По-миналото лято бай Христо Кошума го беше закъсал с бъбреците, та линейка от града викаха, в болница да го карат. Пък той, зевзекът им разправя:
- Бе я се оставете с тия болници и глезотии – ще ида в Кутра да пия една-две ракии при Цепата и ще ми мине, че водата им е мека и лековита.
Смяхме се тогава. Смяхме се, ама оня, Цепата, чисто нов Опел кара, а нашия, Жеката, още се мъчи с една раздрънкана Дачия. Че тя, нашата вода, отдето и да я погледнеш си е твърда, ама твърда. Минерали много имало. Оня ден, седнали сме при Жеката няколко души, пийваме си и си говорим за наши си работи, а Динко Зарзалов идва на масата и току припира:
- Стига приказки, пийте, че ще ви се вкаменят чашите бе!
Разрежда и Жеката, не е като да не разрежда, ама внимава, че много си личи и народът писка, не ще минерали а иска като пие една ракия, да му се позавърти главата. Е затуй един кара Опел, а друг – Дачия. А уж селата близки откъм география. Лъжлива е тая близост и понякога хората си патят от това. Живее си някой в Мамин дол, да речем, кара я криво-ляво и не му иде на акъла да нарами къщата си и да се премести другаде. Обаче като му дойде сляпата неделя, като го присвие да се жени, върти – суче, все към друго село гледа. Според Дяката, на дядо Руси, това било за да се омеша кръвта, че инак се раждали деца с повреди. Какви повреди, той не може да каже, ама като го гледа човек си мисли, че може и да е тъй – каквото похване Дяката, все оплесква работата. Някой път дядо му го гледа, гледа, па го перне с бастуна:
- Ти отде се взе такъв гламав бре?!
А Дяката мърмори нещо ядосано, ама тихо, щото знае – и майка му, и баща му са от едно село, та може тъй да е станало, че да са го повредили.
Напоследък младите – и кутренци, и маминдолци – теглят все надолу, към градовете, все там ходят да си търсят кой жена, кой мъж. От това кръвта се омешва още повече и съвсем няма страшно да се роди повредено дете. Има тук-там някои, дето си натискат парцалите – или много си обичат балкана, или ги е страх от големия град, кой ги знае. Гледай какво стана с малкия син на Торлака, Петьо – поработи малко в Сливен, изкара някоя пара и се върна в село, дом да прави. Хем с китара се върна – научил се там, в града да дрънка струните. Те, Торлаците, много се имаха с Койчо Христов и жена му Стана от Кутра – все по гости си ходеха, все хабери си пращаха, щом някой кажеше, че отива в другото село. И намислили те, дяволите, да се сродяват, от две къщи една да правят, дето има една дума. Койчо и Стана имаха една щерка за женене, поизостанала малко с тая работа, ама още млада. В общината работеше тогава Събка– височка, малко гърчава, ама то кой няма кусури. А, има тя друг един кусур, дето малко разваля работата – вместо две вежди, като повечето хора, има една – ама дебела, ама гъста! И като я смръщи – малей! Че и по характер...ама хайде стига сме одумвали жената. С голям зор Торлакови кандардисаха Петьо да вземе Събка, че той се стряскаше от тая нейна вежда. Не, че тя беше много мераклийка, ама те жените поначало повечко теглят към женитба, а както казах, Събка беше малко поизостанала, така да се каже, със сроковете. Сгодиха ги, ожениха ги и всичко си дойде на мястото. И понеже Койчо Христов имаше голяма къща в Кутра – на два етажа плюс един тавански, с две пристройки, реши се младите да живеят у тях. Петьо подрипваше малко от тая работа, ама послушен инак, та кандиса. Тихо и кротко заживяха – разправяха комшиите им от Кутра, че не можели да познаят кога са си удома, кога са навън някъде. Отначало чували чат-пат китарата, но то било за кратко и после – тишина. Тя Събка, без друго си падаше малко катил и на ден я обелваше по три думи, я не, ама като свила гнездото и хептен се умълчала, само току помръдвала с оная вежда и Петьо знаел какво се иска от него.
Цяла година изкараха така, а после, една вечер, нашият рекъл, че получил вест – някой у тях бил болен и трябвало веднага да тръгне. Събка вдигнала вежда, но нали срамота да не идеш да видиш близък човек като е болен, та Петьо метнал едно яке на гърба, турил два чифта гащи в една чанта и тръгнал.
И до днес го няма. Изпопритесниха се и Торлаците, и Койчови, търсиха го из балкана, да не е хванал нагоре по реката прекия път за Мамин дол – ни вест, ни кост. Разправяха даже, че и Събка си поплакала малко. Може и тъй да е. Като мина седмица Стана Христова отишла при кутренската поганка. Какво ѝ е казала поганката Севда не знам, но знам, че като се върнала прегърнала Събка и рекла:
- Ма Събе, чедо, да не го беше натискала толкоз с чатала по врата, ма...
Понеже в Мамин дол от десетина години няма поганка, Торлака отишъл за съвет при баба Кондовица – тъй и тъй, кажи какво да правим. А баба Кондовица помислила малко и рекла:
- Иди пални една свещ и се помоли втори път да го не среща мечка.
Врътнала се и си влязла вътре, а Торлака останал да се чуди каква ще е тая мечка.
Вече стават две години, откак Петьо тръгна от Кутра за Мамин дол и още го няма – ни в едното, ни в другото село.
Пък аз си мисля, че може пък да се е объркало момчето, може да е хванало в грешната посока? И сега – нали земята кръгла - та сигурно ще трябва да я извърви цялата, че тогава да си дойде. Като тръгнеш на едната страна, между Кутра и Мамин дол има половин ден път, нали? Ама ако тръгнеш на другата страна, а? Гледаш го, уж близо, а то...Ехе!
Та да не ми разправят някои за география – хвалипръцковци!