автор: severianin

Върху въже между началото и края
се движим всички над живота-бездна –
върху телта родени – със Смъртта играем.
Виж, нервите ни... те не са железни.

Вървим.
Отсрещната страна е скрита в мрака,
стоим над бездната, над бездната стареем.
Сгрешиш ли – смърт.
Преминеш ли – пак смърт те чака.
Но мами лудостта да се живее...

Прожекторите те слепят, встрани не гледай,
отдолу бездната нозете ти прегръща –
не се навеждай, полъхът на бездната е леден!
Да спреш – рискуваш.
Да прекрачиш – също.

Без лонжа крачим, мрежата отдолу е измама –
смъртта стои зад нас, до нас, накрая чака.
Смъртта е търпелив играч. Тя нерви няма.
Под нас е бездната, пред нас е мракът.

Тогава струва ли си пътят по въжето?
Какъв е смисълът на дните върху жицата?
Една невярна стъпка – крачка в бездната – и ето:
телта под теб я няма.
Ти си птица.

Под тебе от ужас всички дъх са затаили
и само в твоите уши една цигулка свири соло,
а ти летиш.

И птиците безкрили
веднъж летят на тоя свят.
Макар надолу...