автор: Dimi

Бе нещо естествено, но ме изненада,
още никой не беше ми казал, дори мама.
Не бе песен за лека нощ, не бе картина
да хване ръката ми и да я нарисуваме.
Изплаших се, станало е с всяка жена,
но аз не знаех, смятаха ме за твърде малка.
Беше невъзможен ден, нищо не си бе на мястото.
Опитах се да бъда добра, но ме разбраха погрешно,
решиха, че съм сторила най-лошото.
Не бях. Наистина харесвах едно момче,
но то мен не. И изобщо не ми беше хрумвало да го направя.
Мислеха, че идва твърде рано,
но то не дойде по-рано, отколкото трябваше.
Аз растях, колкото и чудно да изглеждаше това,
слаба, ниска и рижа. Но все пак растях.
Обичах театъра и растях на сцената.
И първите ми стихове получиха образ тогава.
Мама се радваше, татко се хвалеше.
Но в този ден ... никой не ми повярва.
Трябваше да предам домашното
на момчето, което харесвах.
Само това. Но когато вратата се отвори,
красавицата на класа бе там.
Исках да имам нещо негово.
Исках да хване ръката ми, без значение кой е наоколо.
Исках да разговаря с мен, сякаш бях единствена.
Но той направи това с нея, красавицата на класа.
Можех да изтърпя това и още много.
Но обвиненията, че съм била с момче, не.
Не трябваше ли това да бъде ден на радост?
Малкото момиче бе станало жена.
Самата аз не знаех за това. Мислех, че е болест.
Всичко това отдавна е прах
и пластове листа са го покрили,
но срамът още ме пари,
още посреща на брега всеки опит да бъда щастлива,
намества се в протегнатите ми ръце
и ме изхвърля от играта като фас от препълнен пепелник.
Първият ми ден като жена започна с разпит.
Всяка жена има своята история за този първи ден.
Някой трябваше да ми каже какво означава да си жена.
Направи го улицата, тя не се срамуваше.
С изключение на този ден, никога не споменаха за това.
Те забравиха, но аз се питам
това ли е най-голямата беля?
Ами ако го бях направила? Нека да ме подозират!
Ако тялото ми се бе развило по-рано,
ако бях красива, ако чувствата ми бяха по-силни
и не умеех да ги направлявам,
ако исках да опитам и той ме бе предизвикал,
нямаше да пропусна този момент,
убедена съм. Нямаше да проспя цъфтежа на моята младост,
аз щях да бъда на мястото на красавицата на класа.
И навярно щях да остана без цвят. Тогава.
Но не стана така. Те ме надцениха.
Дори повече, трябваше да се защитавам,
че не бих могла да го направя,
нужно беше само да ме погледнат.
Една прекършена трепетлика.
Разрушиха единствения мост към душата ми.
И аз предпочетох да се задуша в себе си,
защото те държаха на доброто име, както всички.
По-късно, опитвайки се да спечеля
любовта на едно момче,
превърнах живота си в ад,
защото и той не ме харесваше.
Имах още няколко такива опита,
все несполучливи.
Не бях красива, но не беше само това.
Измъчваше ме онзи страх, че каквото и да напарвя,
щеше да е погрешно. А болката от нараняване
се бе превърнала в постоянна.
Бях убила любовта. Без оръжие и без кръв.
Превърнах се в инвалид.
Докато не се появи ти. Беше като мен.
Същият. Ти събра останалото от мен.
Майсторът на души. Попита ме дали съм съгласна.
Разбира се! – крещеше душата ми,
но глас не излезе. Бях се отказала от всичко.
Ти ми говореше, сякаш бях единствената,
но аз не чувах.
Държеше ръката ми
без да се интересуваш от хората наоколо,
но аз не усещах.
Даде ми себе си, но аз не разбрах.
Ти обаче четеше подсъзнанието ми
и бе уверен какво искаше то.
И запя с тона на сърцето ми,
пое ударите му в ръцете си
и ги настрои, както опитен акордьор.
Ти ме събуди. Отвори очите ми и ми показа света.
И това бе най-красивият свят,
който някой можеше да ми подари.
Бях признателна. Ти определи правилата.
Ти изработи спасителния план и го осъществи.
Аз стоях и гледах. Прилежно чаках да изпълня
всяко твое желание, но ти не поиска нищо.
А вместо това ми даде всичко, което имаше.
Не можех да го разбера.
Не проумявах защо аз. Защо ми помогна?
Защо се погрижи за мен, сякаш наистина бях единствената?
Защо вярно ме будиш сутрин с „Какво би искала?”
вече толкова години? Защо? Това ли е любовта?
И малкото момиче най-после бе станало жена?