автор: Albatros

Жената от отсрещните балкони –
май, някъде на третия етаж,
не знам дали натрупа милиони,
или събра за пенсийката стаж,

застава всяка вечер подир баня,
препасана с хавлийка на цветя,
а аз от много векове се каня
по икиндия да я посетя,

да ѝ река: – Здравей! За миг пусни ме?
Додея ми самин да скитам вън.
Тя няма ни адрес, ни фейс, ни име –
тя просто е видение пред сън.

Сега една цигарка ще изпуши –
но фасчето ѝ в мене ще дими.
Живеем – седем милиарда души,
а всички сме сами, сами, сами.

Хавлийката от есенна позлата
нощта ще ѝ постели в звезден кош.
Госпожо, отворете ми вратата? –
да ви прегърна с обич тази нощ.