автор: severianin

Какво е “радост”?
А какво е “болка”?
Кое е плитко и кое – дълбоко?
Какво е “близо”? А – “далеч”? И колко?
Къде е вечността, в коя посока?
Какво е “щастие”, кое го носи?
Кое е “обич”? Верността какво е?

Вселената е възел от въпроси,
разделяни на “мои” и на “твои”.

Защото простото за мен не е ли
понякога за тебе непонятно,
а туй, което в мен оставя белег,
за теб не е ли радост? И – обратно?
И отговори еднозначни няма –
у тебе слабостта – у мен е сила,
а смешното за мен – за теб е драма...

Защото ние с тебе сме мерило
за всичко на света –
за дълбините,
за тайните всевечни, за простора,
за вярата, за чувствата в гърдите ни...

Защото мяра за света
са хората
и няма “болка”,
“щастие” е сянка,
а “болка” се нарича туй, което
в гърдите хапе като пепелянка
и свива с костелив юмрук сърцето;

но то различно в теб и в мен пулсира
и чиста “болка” на земята няма –
понякога от радост се умира,
а всяка истина е и измама...

“Неизмеримо” е не туй, което
е с исполински плашещи размери,
а туй, което в теб миражно свети
и просто
ти
не можеш да измериш.

“Красиво” е, което изтърпява
докосването с поглед без проблеми
и без от тръни диря да оставя,
което с мека гладкост ни приема.

Но няма “грозно”, няма и “красиво”,
“добро” и “лошо” са едно и също,
с едно сме тъжни, с друго сме щастливи,
но бумерангът литва – и се връща.

Едно и също е над нас небето,
на вятъра нестихващата сила,
еднакво горе слънцето ни свети...

Но ние сме изменчиво мерило
и за да има разни категории,
и за да има стойности различни,
и за да има за какво да спорим,
делим света на “мразя” и “обичам”,
делим света на “плитко” и “дълбоко”,
делим си го на “близко” и “далечно”
наричаме го “ниско” и “високо”,
измисляме “нетрайно” или “вечно”...

А то е все едно и също!
Просто,
е смешно – как тъй,
скочили от клона,
дошли на тоя вечен свят на гости,
делим понятия, творим закони
и ставаме мерило на нещата,
а пред загадките на тоя свят немеем,
и от един – създаваме два свята...

А той, светът, търпи.
И ни се смее!