автор: Krasi_Yankova-Zvezdokril

Посветено на жените-пилоти от втората световна война, забравените герои проявили не по-малко мъжество в небето.

- Остави го! – малката Света се отдръпна като опарена. Дядо никога не беше й забранявал да играе с ордените му, затова се изненада и стресна. Старецът обожаваше най-голямата си внучка, но това беше най-свидния му спомен от неговата Светлана. Не й дадоха шанс проклетниците и тя се сви, затвори се в мъката си и скоро го остави млад вдовец с три деца.
- Остави го, светулчице! – продължи по-меко – Ела с мен в градината, искаш ли доматче?
- Дядо, що ми викаш на някаква буболечка? – слезе от стола детето и провлачи пантофи към градината.
- Светулките не са обикновени буболечки, те са единствените същества, които светят със собствена светлина, като звездите.
Този диалог се състоя преди 12 години. Сега Света завършваше училище и мислеше за университет. Пътуваше с влака към село и с нетърпение очакваше да види дядо си. Разказа му за града, за домашните, за любимата си котка, за която с не малко труд се пребори с родителите си. А когато заговори за университет, стареца стана и донесе отнякъде малка картонена кутийка със светлосиня панделка. Извади от нея черно-бяла фотография и кротко с благоговение я положи в ръцете на девойката:
- Време е да ти покажа нещо! Ето, това е баба ти!
Изминаха още няколко години. Света завърши с отличие военно-въздушната академия и бързаше да се похвали на дядо с офицерските пагони.
Закъсня! Закъсня съвсем за малко… намери го седнал в градината. Държеше малка кутийка, на която трепереща ръка бе написала „За Света”. Вътре имаше само три неща: снимките на млада жена с кожен пилотски шлем, светнал поглед и ослепителна усмивка, на старец с малко момиче в огряна от слънце доматена градина и един орден.