автор: severianin

1.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
утайката на облаците вятърът изцежда,
разкършва рамене, набичил врат, събира сили,
развява дрипави кълба кафява прежда.
Припуква електрически заряд, гъстее здрачът,
светкавица разбутва с остри лакти мрака.
Далеч невидима се ражда бурята.
И крачи.
Светът – окото на тайфун – мълчи и чака.

Това е бурята!
Не просто ярост дива,
не на светкавиците сини профилът ажурен,
не водопадът, който в тъмното се срива...
Това задъхано очакване е истинската буря!

2.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
далечен огън в небесата аленее –
там сякаш пърха пеперуда слънцекрила
и пепел розова над утрото пилее.
И лягат розови седефени отблясъци
по върховете на отсрещните дървета,
и розовеят в здрача дунавските пясъци,
и в розово зелената прозрачност свети.

Това е изгревът!
Не слънчевото злато,
не топлината на небесната погача,
не чучулигите, окъпани в росата...
Очакването на мига е истинският изгрев в здрача!

3.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
изпробва вятърът невидими кавали
и въздухът студен пилее снежна свила,
и слънце хапещо далечен залез пали.
И шушнат бледи сухи листи под тополите –
сълзи изсъхнали на есента отминала,
и зъзнат в идещия мрак полята голи,
в предчувствие за сняг в нощта изстинала.

Това е зимата!
Не снежните виелици,
не снегопадите, не яростта на климата,
не ледената красота на преспи бели...
Това очакване на зимата е истинската зима!

4.
На хоризонта,
слязъл ниско над могилите,
полека крачи зимата ми посребрена.
Очаквам я на прага си.
Събирам сили.
Тя търси път насам.
Тя търси мене.
Към мене слиза зимата, кръстосва дните.
И някой ден ще ме намери, зная.
Очаквам я на прага къщен.
И се питам
това предчувствие за край не е ли краят?