автор: severianin

Под сиви небеса, под облак черен
вървим по пътя – аз и старостта ми –
и търсим отговора да намерим:
измамник ли е този, който мами?

Животът мами, дава мед за злато,
мошенически картите подрежда
и всеки път променя правилата.
…Но мамеше и плахата надежда.

Съдбата мами – обещава много,
а крие върволицата години
край нас една действителност убога.
…Но мамеха и небесата сини.

Измамни бяха дните изживени,
измамен бе светът, сред който скитах.
Не свикнах ли с измамата край мене?
…Но мамеха в зори и далнините.

Е, да – измамни свят, съдба...
Изглежда
животът е лъжа и друго няма.
А небеса, далечини, надежди?
Те мамеха...
И те ли са измама?

Днес мрачното небе е слязло ниско,
надеждата е вятър в голи клони,
а хоризонтът идва все по-близко...
Живял ли съм?
Или мираж съм гонил?

Под сиви небеса, под облак черен
вървим по пътя – аз и старостта ми –
и отговорът сякаш е намерен:
изглежда лъже всеки, който мами...