автор: rumpel

Високо горе в планината, на един скалист връх имало гнездо. В него черната каня излюпила малките си пилета. В ден, когато била отлетяла да търси храна за потомството си, смел планинар грабнал едно от малките и го отнесъл със себе си.
Прибрал се човекът у дома си и поставил малката черна каня в златна клетка. Приспособил й всички удобства – птицата всеки ден била нахранена и напоена. И черната каня си мислела, че това, което има е свободата. Тя дори не се била научила да лети. Клетката й давала сигурност и спокойствие и станала символ на целия й досегашен живот.
Минали години. Черната каня пораснала, а човекът починал от старост. Тогава дъщеря му решила, че не може да отделя повече внимание на птицата, отворила вратичката на клетката, поставила в клюна й златното ключе от нея и я пуснала навън.
Черната каня изпаднала в паника. Това, което я очаквало извън клетката било непознато и страшно. Ден след ден обикаляла около кафеза и креела, защото не можела да оцени подаръка, получен неочаквано и внезапно.
Но случило се така, че тя ненадейно открила полета. Малко несигурно, малко неуверено, но разперила крила и издигайки се високо в небето видяла, че светът е широк и необятен, че всъщност тя е един от господарите на небето и не тя, а другите птички и гризачи се страхуват от нея. Птицата хвърлила последен поглед към дома с клетката, която била неин закрилник и стряха толкова дълго време и отлетяла към планината. Там, реейки се над дълбоко езеро разтворила клюна си и пуснала златното ключе, което като магнит я карало да се връща към миналото си. Надавайки радостен крясък се отправила към безкрая на свободата.
Изводът от тази история е, че свободата не е в това, което ни заобикаля, а в това как се чувстваме. Тя е вътрешното ни усещане за живота. В момента, в който изхвърлим ключа от затвора си, ние скъсваме с миналото и откриваме новия свят, който много често е по-хубав и по-широк от стария, с когото обаче сме свикнали до болка и който ни е поставял до скоро своите ограничения.