Те си тръгват от нас. Те си тръгват завинаги.
Носят себе си в куфари, в сакове, в чанти.
Те си тръгват от нас – те напускат родината.
Емигранти по чужди земи. Емигранти...
Те зачеркват фамилии, корени, минало.
Обвиняват за дните си трудни земята ни.
Всъщност нещо у тях е отдавна изстинало –
те са прелетни птици към топлото лято.
Но какво е виновна земята неласкава –
тя е просто пръстта, дето спят вековете.
В тая пръст имат корен и троскот, и праскова,
тя е само земя – и за гроб, и за цвете.
...
Стягам своите куфари, пълня тежките сакове
и в душата тревожна горчилката ляга –
няма полети чартърни, няма скоростни влакове
там, където и аз съм решил да избягам.
Нямам виза за там – визи просто не дават,
но дори нелегално, без миг колебание,
ако само се мерне възможност такава –
бих потеглил. Дори и светът да остане!
Не земята виня за горчивото в дните си –
не по нея расте на живота ми сивото.
Аз оставам на тая земя, при дедите си –
емигрирам от своето време горчиво.