автор: 0805

Никой не тръгва оттука напълно заситен –
сладък е, мамка му, пустият кратък живот.
Никой не иска дори да познава върбите,
дето ще никнат и плачат над вечния дом.

Никой не се е завърнал оттам, за да каже
имат ли горе театър и кино, вино и хляб,
нито дали ако живите тука преяждат,
значи в Рая са сити и не примират от глад.

Но нашата съвест навярно е толкова гузна
от спестена любов и от всякакви дребни лъжи,
от сухия поглед и преглътнати приживе думи,
че ако някой си иде, не знаем как да мълчим.

И крещим свойте липси, гръмко оплакваме... себе си,
уж за мъртвите плачем и страдаме, но за нас ни боли.
И сме толкова мили, обичащи. И така сме им предани,
както никога, всъщност, в живота не сме им били.

А тъгата, голямата, няма нужда от думи и крясъци,
тя е тиха, безмълвна... с изтръгнат от болка език.
Но плющят над гробовете живи словесни шамари
и не мъртвите – нашата съвест почива във мир.