автор: Ekna

Oтново диктувам чрез телефона си. Предизвикателство е, защото не ме разбира. Допуска много грешки, които непрекъснато се налага да поправям. Точно, както често се случва в живота. Случайно ли е, че започвам по този начин или здравият ми брак е поредната самозаблуда, игра на подсъзнанието?!

Обаждам се на съпруга си и на шега му казвам: мисля, че трябва много да ми се извиняваш...
Той не зацепва и застава в защитна позиция. Не загрява веднага коя дата сме. Когато се сеща започва надцакването. Повод ли е за почерпка 20 годишния ни брак? Кой, на кого и дали дължи нещо? Смеем се и затваряме телефона.

Около час по-късно той явно гледа филм. Нашият. "Ебаси. 20 год... Целувам те.", беше оценката на филма. Но не и "ебаси, а още те обичам". А, ей го на! На такива едни 20 годишни подскоци минава животът ни! Срастнали се като сиамски близнаци.

Обичам ли го още? Обича ли ме още?

Почти сме готови да извадим словесни шпаги, смеем се непринудено и мерим любовта си, сякаш е парче плат, но леко излинял от времето. Толкова сме различни. Винаги сме били. Още от времето, когато се срамувах от небрежно скъсаните му и окъсяли дънки и от дългата му и непокорна коса.

Каква сила носят тези дни, годишнините! Изтъкани от носталгия. Рисуващи облаци с танцуващи питанки в тях...

Бих ли умряла за него, би ли умрял заради мен?
Питам го. Чудя се ще бъде ли искрен. И това критерий ли е за любов. "Хайде сега ще мрем." Кънти в главата ми като църковна камбана отговорът. Натъжавам се. Защо? Нима искам животът му като доказателство за невинност? !

Колко още мога да пиша с глупавия телефон? Не мога да изпиша душата си. Твърде сложна е, по дяволите. А искам неговата да е проста.

Поредният смс издрънчава. Звукът е като отваряне на поредната бира. "Искаш да се гръмна ли?" Винаги е умеел да ме разсмива. "Обичам те", казвам. Точно днес тези думи се наливат със смисъл. И преливат, напоили се като стар пияница. Всеки ден ги използваме, но сега телефонът мълчи. А сълзите ми парят като киселина по страните ми. "Зает е" мисля си. А и аз не зададох въпрос. Защо се натъжавам? Сякаш ракът не ме изяжда от вътре, сякаш ще съм вечна...

Дошло ли е време да отворя длани? Да разкъсаме парчето плат?
Или отново ровя напразно под крушата, докато любовта кротко ме очаква на дивана пред камината?