автор: severianin

Мълчи скалата.
Дунав тук клокочи
и с ярост трие черния й гръб,
а дунавският вятър стръвно точи
на рамото й острия си зъб,
и камъкът търпи.
Една далечна
луна злати небесния чертог....
Скала, вода, безкрай...
Велика вечност –
един замислен триединен бог,
дошъл на този свят, така нетраен,
а всъщност вечен и непоклатим,
от камък, въздух и вода изваян
и свършващ в шепа пясък,
в струйка дим...

Велика вечност...
Но коя от двете –
защото всички вечности са две
и има може би дори и трета
под синьото замислено небе.

Едната в бъдещето се въззема
и в силните й пръсти се върти
вретеното на идващото време...
Това е вечност с утрешни черти.
А другата – беззъба, побеляла –
се спуска по годините назад
към онова забравено начало,
с което почва този странен свят.

Това е вечност сбръчкана и стара.
Под вечно падащия звезден прах
две вечности се срещат и повтарят –
една – “Ще бъда...”, другата – “Аз бях...”

А точката, в която се пресича
на този свят безкрайният им път,
се казва просто миг.
Един-едничък,
но вечен и еднакъв всеки път.

А казват, че оттатък, зад чертата
на времето, в света на ад и рай,
ни чака трета вечност – светла, свята,
без име, без понятие, без край...

Възможно е.
Но днес и тук
скалата
мълчи и чака, капе тих покой,
клокочи Дунав, свири хладен вятър
и зимни бури сменят летен зной.
И все така една луна далечна
злати над нас небесния чертог...
Скала, вода, безкрай – велика вечност
или замислен триединен бог.
И все така мълчи над нас небето,
горят звездите, слънцето гори.

Велика вечност!
Но коя от двете?
Защото те са две... Или пък – три...