автор: bbobbibgbs70

Спасих от смърт
голяма нощна
пеперуда като
изключих
външната
лампа.
Всичко
утихна.

Но преди това ...

Планината ядосана
от скука ощипа
заспалия вятър
по голямата буза.
Вбесен, той омете
улиците и вдигна
хиляди боклуци
над кафявите покриви
с чернобелите щъркели.
После пак заспа
и стана по – тихо.

Тогава...

Изтрещя,
падна
гръм,
изля се
мощна
водна
стихия.
В мрака
бяла
простреляна
пеперуда
строполи се
на мокрите
плочи
и залепна
за тях.
Внезапно
размахах
ръце,
но и аз бях
залепнал
в тревата.

Неволно
повдигнах
крилата
със пръстите
топли...
И ето, че
тя ме понесе
в съня ни
на север.
Бяло
хвърчило
в дъха
на заспалия
вятър и
в очите
на тези,
които
все още
обичат.
Обещавам -
извиках
високо...
Обещавам,
и тях ще ги
вдигнем
с хвърчилото
бяло,
защото
макар и
заспало,
то има
огромна
опашка,
то има
огромна
опашка.
И чака
със трепет
човекът
не в пръст
да заспива,
а в полет
да бъде
събуждан,
а с полет
да бъде
изстрелян
към своята
истинска
същност.
Във своята
смърт
да сънува
летежи.
Да сънува
летежи...
И сам
в ковчега
свой да бъде
безмоторен
пилот на
живота,
който
възниква
с възторг
и надежда
след него.
Който се
ражда
след него
в цветята
пастелено –
пъстри
и в тези
красиво
изящни,
кехлибарено
тънки
снаги и
нозе и ръце
пеперудено
бели,
които се
люшкат
божествено
в нас...
Които
се пробуждат
божествено
в нас ...
И ни карат
да бъдем
безсмъртни.
Да бъдем
безсмъртни
с хвърчилото
бяло.
Хайде
да ощипем
похотливо
вятъра
отново.
И се хванем
с него
на хорото...

БОЯН СТАНИЛОВ
2008 г.