автор: severianin

Като живо сребро върху медното дъно
кипва бяла калаена пяна –
калайджията скъсан брезент е опънал
насред прашната селска поляна.

Покрай малкия огън с протрито духало,
с нажежена в жарта пиростия
чака селската мед да изгрее във бяло
– тази циганска проста магия.

А под сянката дрипава – циганка млада
нещо готви и бебето храни –
любопитно и палещо, слънцето пада
като яйчен жълтък във тигана.

Под ръцете на стария циганин сякаш
ново сребърно слънце се ражда.
Всички ветренски стари сахани го чакат,
а го мъчи проклетата жажда...

И притихва в сребриста омара поляната,
с най-добрия калай калайдисана.
Пуши старият, младата шета засмяна,
с бяла циганска орис орисана.

Юлски пек е над Ветрен, а огънят жари
– като злато огнището свети,
а калаят се стапя, по пръстите пари...
Всъщност може би пари сърцето.