автор: severianin

В краката ни под буци пръст лежи
блестяща жила щастие лъчисто –
от чисто злато повече тежи,
по-скъпо е от крини злато чисто.
И – стар златотърсач – превива кръст
човек и търси тая жила своя,
промива цели планини от пръст,
галерии копае и забои,

додето в някакъв незнаен ден
пред него в мрака тая жила блесне
и той погали с пръсти изумен
на щастието рудата чудесна.

И след това какво?
Щастлив финал
на търсене? И сбъднати надежди?
Не вярвайте!
Отново в пек и кал
над ямата човекът гръб ще свежда,

а щастието – шепа златен прах,
в железни тежки каси ще затвори.
И не от страх.
От алчност, не от страх
строи човек най-здравите трезори.

И ден след ден, на труд осъден, сам
човекът ще дълбае из скалите,
за да добавя злато, грам по грам,
към онова, което пази скрито.

Додето, след последния финал,
си тръгне, по-богат от златна мина,
но в алчността си –
тъй и не разбрал,
че с щастието си се е разминал.