автор: severianin

Наливат залезите тъмно вино
на хоризонта в чашата сребриста.
Край мен струят изчезващи години
и времето търкаля дни-мъниста;
нечуто стъпват векове и ери
и вечността е крехка и нетрайна,
и всеки ден е “утре”, “днес” и “вчера” –
и бъдеще, и минало безкрайно.

Но паметта е неизтрита диря –
пътека през изтлелите минути;
вървя назад и все по-често спирам,
за да беседвам с времето нечуто,
и все по-често спомените нищя,
и скитам дълго в дните изживени,
в годините, когато нямах нищо,
а всичко беше някъде пред мене;

сред времето, когато бях без тебе;
сред дни, когато нямах дом за двама,
през “някога”, когато бях безхлебен
и пишех стихове, но книги нямах...
А бях тъй млад, тъй весел, тъй нехаен
в това щастливо, но далечно “вчера”.
Наистина, не търсех хляб назаем,
но хляб и сол съм имал за вечеря.

Днес имам всичко.
Но защо и здрачът,
и залезите са горчиво вино?
Защо през скръбни дни и нощи крача?
Нали дочаках кротките години?
Днес имам всичко...
Трябва да ми стига,
но точно тук е простата ми драма:
днес имам теб, и дом, и хляб, и книги,
но Бъдеще пред мене вече няма.