автор: mrsorrow

Там, където бремето не тегне вече, а тишината кънти като песен на самодива; там, където има място само за истини и заблудите са спомен далечен. Там… го намерих аз. Там… беше приседнал той. Сплел пръсти като за молитва. С поглед, в който мъждукат искрици живот. Не посмях да му кажа нищо. Той сам ме запита :

- Защо си тук, млади момко? При мене не дохождат хора току-така!
- Чух други да разправят за тебе. Че си много стар и имаш мъдрост, събирана с векове.
- Мъдрост може да носи всеки, без да е на моите години. Човек може да е млад като теб, но пак да има повече мъдрост от мене.
- Но как в тези тежки времена?
- Времето винаги е било тежко, дете мое! И винаги ще бъде…
- Нима днес хората не са много по-озлобени от преди?
- Лоши хора винаги е имало и все ще има. Едно нещо запомни, моето момче : лудите днес ще са луди и утре, бедните духом сега ще бъдат бедни духом и след това – важното е ти да носиш човешкото у себе си, защото то е безценно и да го съхраниш в сърцето си, дори всеки да ти казва, че няма място за него в този омърсен свят!
- А то има ли наистина място?
- Има, разбира се! Погледни един човек, който и да е той, хубаво го погледни в очите! У всеки един ще видиш искрица човечност и доброта. Виждал съм много хора : и такива от далечни, незапомнени времена, и други – от днешно време. В едни искрата гори като огън, във втори – свети едва… но я има!
- В мен как я виждаш? Като огън или като въглен?
- Дете мое, на този въпрос трябва първо ти да си отговориш сам! Тъй както огънят може да гори буйно, без да стопля, така и въгленът би могъл разтопи замръзналия лед, макар да не гори в ореол от пламъци.
- Значи едно малко добро дело е способно да докосне всяко сърце?
- Способно е! Но един съвет ще ти дам : раздавай добротата си, но не я пилей; подарявай любовта си, ала не очаквай да си я получиш обратно; обичай, знаейки, че невинаги ще си обичан… Те, ония обикновените, по природа са си лоши и не са много пригодени за нещо възвишено. Ти обаче не се отказвай, не бъди като тях – бъди себе си и така един ден, когато стигнеш края на света като мен, ще можеш да погледнеш тоя свят и да му кажеш с едва доловима усмивка : Аз бях тук!
- А някога няма ли да се уморя от цялото това раздаване?
- Умора ще имаш, но твоята умора няма да е като на другите! Тя ще ти е миг за смирение и размисъл и силата ти след нея ще е по-необуздана от преди, защото ако я носиш в себе си, а аз май я виждам в тебе, тя няма да те напусне дори и след 200 лета.
- Ти на колко лета си?
- Какво значение има това? Пак ще ти продумам : важно е какво носиш в душата си – ако си човек днес, ще си човек и утре!

Там, където зимите за миг се преобръщат в пролет, а залезите имат срещи с изгрева; там, където пустошта ми е като безценно злато и намирам своя път подобно майчината длан над сетния ми час; там, където може да достигне всеки, ала малцина по тоя път поемат…
ТАМ… със сърцето и ума си… Аз бях там, което всъщност може да е тук. И само за едно се питам : ти къде ли си сега…

© Пепи Иванчовски