автор: daro

На светлинни нишки, дъжд
стича се по мокрите къдрици.
От сламка на кичур
отмервам глътките,
паузите на капчуци –
интервалите
до крайният афиш,
набъбнал
вместо сухите ми вени.
Наводнен от питата пробита
на априлското небе,
от коси
до кости се оттичам.
Не съм изискан – знам.
Изстискан съм
като пешкира на подгизнал мъж,
попил сърдечната си немотия.
Но не за себе си поисках…
На облака изтръгнах
костния му мозък,
за да те допусне в проводимост,
където няма Аз,
където няма бяс…
само сините очи на небосвода.
И те да чуят, твоя глас!
Помолихте със съвършена простота
да „изкукаш” себе си наживо,
а ти запази тайна за това –
как на сухо
живото се свило.
Ала на всеки кръгъл час
тишина боде с бодил
най-пухкавото ми люпило.
Дочувам
отдалеченото ти ехо на гласа –
забрави това
забрави това
забрави това…
Сгъстява се дъжда
по улиците на паважните ми мисли.
Под стрехата на нощта ме спря
едно котило с влажни влакънца,
но повече от всичко, снежно!
Не разбирам нищо от това –
заговори в мен, лъжеца.