автор: severianin

На хоризонта под учудената вежда
изгрява жълтата зеница на луната –
едно небе примижало се вглежда
надолу, към съня на долината.

А там пулсира Дунав
като вена,
набъбнала от дъждове далечни,
и долината спи, разполовена
от тъмния зигзаг на сянка речна.

И гребенът на острите тополи
перчемите на ветровете скубе,
протягат орехите клони голи
и галят тъмнината с пръсти груби.

И лунен лъч сребри една мъглица,
която скрива горе в небесата
невидим клин на закъснели птици,
насочил връх към Сребърското блато...

Сребрист ветрец пристъпва мълчаливо,
за нещо тихо шумоли в листака
и сяда с мен на прага.
Аз наливам
по чаша нощ от делвата на мрака

и дълго-дълго в тъмното се вглеждам,
зеницата на месеца ми свети,
на облака под пухкавата вежда
в нощта – като в завивка – спи полето.