Светът ми обяви война.
Кафява дъбова потеря
насочва клони – пушкала -
и с жълъди – куршуми – стреля.
Дори приятелят кълвач
във гръб предателски напада,
кълве душата ми до здрач
с картечната си канонада.
Тръбачът вятър свири сбор
на облаци артилеристи –
дула се втренчват в моя взор
и мятат залпове воднисти.
Замахва мълния към мен –
като опашка на комета
ме шибва. В миг съм ослепен,
ала несетно в мен просветва –
неравна битка водя аз,
но не плениха мойто знаме –
онази кърпа от атлаз,
която ми изглади мама.