Една безметежна нега сетивата докосва
през плътните щори, дори, на човешкия мрак.
Сезон на вълшебство - да спомни, че може би Господ
към нас е все тъй милостив, всепрощаващ и благ.
Разтварят сърцата си в истинен зов дървесата
и бликва от вечните рани смолист кехлибар.
Короните кичести царствено греят в позлата,
потрепват ефирно коси с аромат на нектар.
Мъхнати рояци пчели, нова клюка дочули,
жужат оживено из облаци розов нефрис
и ръсват небрежно цветеца над черната угар –
свенливи момински въздишки в красив чувствопис.
Изтича с капчука тъгата. И радостно литва
навред обичта, победила битийния плен.
Изящен ескиз на безкрая, потънал в молитва –
животът ни тук и сега – в стръкче пролет стаен.
Пристъпва добра тишината по топли алеи
от вишнева нежност, флиртувала с вятъра блед.
В душата следсънно денят ми расте и светлее,
света обновен съзерцавам с възторг на поет.
Съвсем неусетно забравям за профила зимен,
улавям дланта ти - пред изгрева слънчев да спреш.
Усмихнато свеждам ресници и шепна: Гушни ме! -
в безвремие златно под клоните дъхав копнеж.