автор: daro

От мостика на вечерта
аз и тя –
половините на пълнолуние,
отместихме звездите с ветрила.
И ето ме пред вас сега –
цял от полъх и платна.
Споделям някаква история
за далечна източна традиция –
рисунка на ветрило,
съхранила спомен за фамилия.
Ветрило –
раздвижен задух и мерило
на уседнал градски шик.
Нещо свежо!
Внезапен порив вдъхновение
нахлува с пръстите в косите.
Замествате с мачти и платна
слоновата кост и пясъчна коприна.
Започвате с думи да творите
крайбрежия и пристани,
безбрежията на морета,
гротове и стаксели
раздухани в словесна олелия.
И аз ви слушам с възхищение,
как тягата на мигновение
изпълва попътното ви генуа.*
За дъх, поспирате.
Мълчите.
Проблясвате в стъклата на вълните.
Усещам бриза
от ръкомахащо ветрило
как издува на гърдите ми платното
и люшвам се по палуба на тази маса
наметната с колосаната бяла риза.
Как всичко свършва хармонично –
събрал хармониката на ветрило
в ръката на съблечената мачта,
в заскърцал древен гиг
и обречен на безветрие
стоварен грот.
Цял, от полъх и платна
… и уханието на японска вишна.

*Генуезки стаксел, триъгълно платно

посвещавам на тандема –
Александър Секулов и Атанас Хранов