автор: ATROPA

След раждането на малките си беше много изнемощяла и едва се придвижваше, чрез странично извиване, подобно на вълна по разкаляната пътека от снощния летен дъжд. Беше много гладна и пред очите й се привиждаха какви ли не лакомства - малки новородени мишки, яйца на насекоми, плъхове, зайчета, а и защо не други по-слаби от нея пепелянки.
Но най много от всичко обичаше новоизлюпени малки птиченца в някое гнездо на не много високо дърво и разбира се ако издебне майката им да не е в него, защото имаше много лош спомен от един такъв случай, когато се беше покатерила до гнездото и майката точно тогава се върна и я нападна. Едва се отърва, но по цялата светлокафява, петдесетсантиметрова дължина на тялото със зигзаговидна ивица на гърба бяха й останали белези от клюна й, а по триъгълната форма на главата, покрита с малки неравномерно разположени люспи и на върха, завършващ с малко рогче, точно на V-образния белег в задната част на главата имаше още незарасла рана.
В корема й стържеше. От няколко часа не беше намерила нищо. Зрението й не беше много добро, но въпреки това можеше да долови движения, а със слухът си да усети вибрации, чрез които много точно да установи местоположението на даден обект, който се движи или за нея най важното, което беше този обект да бъде следваща плячка.
А и не е ли при нас също така? Но завоалирано във високопарна фразеология.
Но да се върнем към змията, която изстреля раздвоения си език, посредством който събра частици от въздуха и ги поднесе за проверка в устата си, в която всъщност усеща миризми и това е нейното обоняние и сърцето й затупа от радост защото беше прихванала във въздуха нещо за което мечтаеше. Оставаше само да установи точно къде се намираше.
И това тя направи мигновенно.