автор: ZAGORA

„20 февруари 1994 год. Мой най-предан приятелю,вчера приеха мама в болницата. Диагнозата е най-лошата. Има рак на панкреаса. От няколко месеца тя не може да се храни добре. При всяко ядене повръща.Отслабна много, но продължаваше да посещава църквата и да помага с каквото може на
свещениците. Аз и чичо Константин я заведохме до болницата. Ще й проведат химиотерапевтичен сеанс и след седмица ще я пуснат да се завърне у дома. Тя не е загубила вяра, че ще оздравее.Помоли ме да се обадя на всички миряни от църквата, които я познават, да дойдат у дома и да се помолят за здравето й и спасението на живота й, след като я изпишат от болницата..Аз съм доста резервиран и не вярвам в съществуването на Бог и в молитвите към него,но обичам мама и съм готов на всичко за нея.Брат ми също ще дойде за всеобщата молитва. Ще се обадя на всички, които я познават и обичат. Дневнико мой, толкова съм самотен и тъжен. Тая къща е прекалено голяма само за мен.Толкова е глухо... Всеки ден ще посещавам мама в болницата и ще й вдъхвам кураж...Тя си има своя Бог,но аз си имам само нея и брат си.”
„1 март 1994 год.Дневнико мой,дневнико,дневнико...Чудеса, чудеса, чудеса...!Но нека ти разкажа всичко последователно. Почти съм изумял от събитието... На 27 февруари мама си дойде у дома, но се чувствуваше много зле.Лекарите в болницата ми казаха,че не й остава много време да живее,тъй като има разсейки и на други места в тялото.След проведената химиотерапия тя се чувствуваше още по-зле. Пиеше единствено вода и повръщаше.Имаше и нещо като треска. с температура.Брат ми доведе у дома около двадесет вярващи в силата на молитвата нейни приятели и познати.Брат ми ме помоли да се разходя из града и да се завърна след няколко часа. Макар че денят беше доста мразовит, аз се облякох по-топло и поех без посока навън.Чувствувах се отвратително. Все едно,че мама вече беше умряла. Бях буквално смазан от мъка и отчаяние. Отидох в парка на края на града, седнах на една самотна скамейка и се разплаках на глас като дете. Не знаех просто как щях да живея по-нататък без мама, ако ни напуснеше. Щях да бъда толкова самотен. Не можех да разчитам на чичо Константин, защото той пиеше постоянно и беше безполезен дори за себе си. Брат ми беше посветил живота си на все същия Бог,в който вярваше мама, но аз се съмнявах,че го има. Стоях самотен на пейката докато взех да усещам студа през шубата си.Станах и потеглих обратно към града. Седнах в едно кафене в центъра и си поръчах бира.Пих я на бавни глътки и се стараех да мине повече време. Когато започна да здрачее тръгнах към дома. Минах край блока, в който живее Илиана и погледнах към прозорците й.Вече светеха и през пердето се мяркаха някакви силуети. Това като че ли внесе някакво особено успокоение в душата ми. Помислих си:”Само ако знаеш какво преживявам,Илианче, може би щях да понеса всичко по-леко!” Подминах и продължих нататък.Когато влязох в стаята, където лежеше мама, изумлението ми нямаше край. Видях я станала, със леко порозовели бузи и с усмивка на уста. Тя смучеше с прахосмукачката праха от пода и изглеждаше невероятно жизнена. Като ме видя тя изключи прахосмукачката,хвана ме за ръцете и ме накара да поседна на леглото и каза:
-Ваньо,слава на нашия Бог, който ме изцери напълно. Вярно, че всички братя и сестри се молеха, но Негова беше волята. Направи чудото и ме вдигна от леглото. Аз съм напълно здрава.Чувствувам го и даже за миг не се съмнявам в това!
-Мамо, знаеш колко не вярвам,че има Бог,който да се грижи и да помага на човешките същества.Но аз ти вярвам, че си много добре.Кажи ми, какво чувствуваше когато твоят Бог те лекуваше?
-Как да ти обясня,сине? !Няма подходящи човешки думи,с които да опиша това,което почувствувах.Беше нещо като силен ток,който внезапно ме разтърси.Но не този ток, който всички познаваме. Нямаше болка, а цялата изгарях от петите до главата като.в същото време се тресях от вибрации.Чух много мил глас, който ми каза:”Дъще, ти вече си здрава напълно.Радвай се на живота си!” Благодарих със сълзи на очи и изведнъж почувствувах огромен приток на енергия. Буквално скочих от леглото и всички мои братя и сестри започнаха развълнувано да ми честитят изцелението.Изпяхме два химна, възпяващи славата на Създателя си и хората си разотидоха. Останахме само аз и брат ти Данаил,който отиде в църквата да отслужи благодарствен молебен.Аз реших да почистя стаята и ти дойде.
-Мамо, това че се чувствуваш вече напълно здрава е хубаво, но ще те помоля за нещо.Отиди утре до болницата и помоли да ти направят отново цялостно изследване. .Зная какво ще ми възразиш, но направи го за мое уаспокоение. Моля те,мила мамо!
Тя ми обеща и аз се прибрах в стаята си..Когато пристигна брат ми Данаил,ние дълго разговаряхме.Той изтъкваше какви ли не доводи и аргументи, за да ме приобщи към своята вяра, но аз не се предавах.Но когато след няколко дни лекарите смаяни заявиха,че от заболяването на мама няма и следа, аз трябваше все пак да призная, че в живота се случват и чудеса.”
8 март 1994 год.
Днес сутринта поднесох подарък и цветя на мама по случай празника на жената. Тя ми благодари и каза,че като се завърна от училище ме очаква празничен обяд. След третия час прескочих до 11Б клас, за да се видя с Илиана. Честитих й на нея и я помолих да ми позволи да я почерпя.Тя се засмя и каза :
-Иване, знаеш ли, чувствувам се виновна пред теб,защото отдавна не сме разговаряли двамата,както го правехме преди. Дължа ти извинение. Съгласна съм да се почерпим някъде. Знам едно страхотно заведение,което наскоро откриха. Там сервират почти всичко и е със сепарета.
-Добре,нека да отидем там.Инче,ще се чакаме пред входа тогава.
Бях толкова доволен и щастлив. Щях няколко часа да се наслаждавам на живота в нейното окръжение. Да се оглеждам в зелените й очи, да се любувам на усмихнатите й устни, да чувам плътния й глас. Купих от един ъгъл букет от нежни фрезии и й го поднесох заедно с подаръка си.Това бяха двата тома на „Архипелаг Гулат” на Солженицин. Успях да ги купя от един съсед, който разпродаваше библиотеката на баща си след неговата смърт. Илиана се зарадва искрено на подаръка ми, а това зарадва и мене. В заведението имаше доста посетители. Но все пак намерихме свободно сепаре. Поръчахме си по парче торта,натурален сок и сладолед.Всичко беше на ниво.Хапвахме си с удоволствие и аз побързах да й кажа
няколко нови вица,които пазех за случая.Гледах я, слушах гласа й и ми беше леко, много леко на сърцето. Тя също ми разказа два-три нови вица,които беше научила от сестра си, гостувала им наскоро. После аз споделих с нея чудото,което се случи на мама и тя оздравя.Тогава Инчето ми каза:
-Ох,защо тоя неин всемогъщ Бог не излекува душата ми?!Защо не премахне мъчителната болка,от която страдам вече толова време?! Със съзнание отдавна не обичам тоя ненормалник, но душата ми все още страда за него.И аз не зная до кога,но страда...
-Трябва да ти мине тая болка, Инче. От тебе зависи. Усетиш ли,че мислите ти се насочват към него, ти ги насочи към нещо друго.Ще дойде миг когато така ще ги дресираш,че ще те слушат изцяло.Бъди сигурна в това,което ти казвам.Ти сама трябва да лекуваш себе си. Я по-добре да си поговорим за предстоящата екскурзия до София през пролетната ваканция.Ще ходиш ли?
-Разбира се,че как без мене?!А ти?
-Аз също ще ходя.Брат ми е спестил някой лев за бала ми и ще ги изхарча в София.
-Ти имаш прекрасно семейство,Ванко.
-А твоето не е ли прекрасно?
-О, моето също е чудесно, но моите родители са по-делови и ангажирани хора. При мене е малко по-скучно може би.
-В замяна на това ти си много по-интересна от мен.
-Хайде,хайде, умря циганката дето ме хвалеше...
-Но е вярно! Самата истина е!
Тогава тая лудетина топна пръсти в чашата с натуралния сок и ме пръсна в лицето.Сладки капки го покриха и тя се заля от смях.Аз веднага й отговорих на закачката и след това тя извади чиста кърпичка и започна да попива моето и своето лице. Прекарахме си чудесно и се разделихме като добри приятели.Аз отидох в парка и седнах на една скамейка, за да преживея отново времето си прекарано с Илиана на тоя празник. Копнеех да съм поне фиба в косите й,плетената якичка на шията й, колана на дънките й.Но не бях.А времето прекарано заедно толкова бързо отшумя. Бях неспасяемо обсебен от мисълта за нея. Когато тя говореше за душевните си рани така добре я разбирах.Но кой щеше да лекува моите душевни рани?! Дневниче,дневниче,единствено когато общувам с теб се чувствувам много добре.”
Илиана помнеше тоя осмомартенски празник в новооткритото квартално кафене. Денят беше слънчев и топъл, почти пролетен.Двамата с Иван се заливаха от смях със сълзи, до ъгъла, на който се разделиха.Вечерта когато двамата й родители и тя се събраха около празничната трапеза , Илиана поднесе своя подарък на майка си.Беше една прекрасна дамска чанта от естествена мека кожа с две отделения и закопчалка от ковано желязо.Баща й поднесе копринена блуза с цвят на пепел от рози и красива бродерия.Сестра й Юлия от София също беше изпратила своя подарък.Беше скъп гоблен,който тя трябваше да избродира.А майка й обичаше да бродира гоблени.Тогава Илиана сподели, че също е получила подарък и показа двата тома на Солженицин. После описа как и за какво са се смели до сълзи с Иван.Майка й се заинтересува за здравето на неговата майка.Илиана разказа за преживяното чудо на изцелението и родителите й бяха смаяни. Баща й,който беше отявлен атеист каза нещо,което я смая:
-А бе, аз не вярвам в тия измислици за съществуването на някакъв Бог, но може и да греша. Може и да има някаква невидима сила, която помага,ако й се довериш...Може и да има...
Тя отново се зачете в своя дневник:
„20 март 1994 год.Мило мое дневниче,тия дни съм страшно натоварена около подготовката за екскурзията до София. Имам братовчед по бащина линия, който е студент в София в ВМЕИ-то. Голям симпатяга е.Той е с кестенява,вълниста и гъста коса , синьо-зелени като морето очи, с бяло лице и изразителни устни.Тялото му е безупречно, само дето е по-нисичък.Но с него сме на един бой. Та реших да му се обадя като отида в София, да се срещнем и да ми бъде нещо като гид. Със сестра ми нямаше да можем да се видим, защото щеше да е в служебна командировка извън България. Написах писмо на братовчеда да ме очаква в София.Тръгваме оттук точно на първи април и ще пътуваме с влак.Ще бъдем два единадесети класа и ще ни водят класните ни ръководители.Основната цел на екскурзията е да разгледаме магазините в столицата, да си търсим хубави и луксозни дрехи, обувки и аксесоари за бала , да посетим някои исторически забележителности и да се качим на Витоша.Аз,мой съприказчико,вече почнах да се чувствувам много добре. Свикнах с новите си съученици от 11Б клас и имам нови приятели.И стоя отново на предпоследния чин. Внимавам много да не предизвикам гнева на някой учител, но и се старая да запазя повечето от старите екстри. До колкото съм научила на екскурзията ще дойде моя стар боен другар, с който съжителствувах на един чин-Иван Господинов. Той ми го сподели още на осми март. Щял да дойде и другия Иван.Той е нанизал двойка до двойка,така че сигурно първо ще трябва да се яви на поправителни изпити,а чак след това- матура и накрая да очаква диплома.Но въпреки това ще идва...”
Илиана реши да надникне отново в дневника на Иван.Тук на страниците, които описваха приблизително същия период тя видя, че е писал с изострени и неравни букви,почти нечетливо, а върху тях имаше изсъхнали,разляти капки.Но все пак можеше да се чете:
„25 март 1994 год.Здравей друже мой, приготвям се за екскурзията, но съм отчаян и тъжен.Повече от две седмици не съм говорил с Илиана.Учим в различни класни стаи и дали защото често учителите ни задържат и след биенето на звънеца, дали защото тая лудетина бърза да изхвръкне на двора, но аз не успявам да я срещна. А всеки миг мисля за нея. Къде е,какво прави,с кого говори и дали мисли за мен.Дали чете книгата,която й подарих.Тя е интелигентно момиче и би трябвало да си задава някои въпроси. Като например защо съм толкова последователен и упорит в преследване на дружбата си с нея. Или изцяло обсебена от незагасващата си любов към онова повтарящо класовете недоразумение Иван, .изпитва подобно на моето страдание. Боже на мама и на брат ми, защо е това мое мъчение?! Защо?! Стига ми само да я гледам и да я слушам, и ще бъда най-щастливия човек на Земята. Чел съм, че любовта е върховно чувство у човека,но защо моята любов ме прави нещастен?!. За да спечеля любовта й съм готов на всичко! Чуваш ли ме,на всичко! Бих дал живота си за нея! Помогни ми,Боже,да излекувам душата си! Защо струпваш на главата ми повече неволи,отколкото мога да понеса.Първо смъртта на
баща ми,после за малко не загубих мама и тая несподелена любов.Как ще бъде по-нататък, не зная! Имай милост към мен, имай милост!”
Илиана усети как една горчива буца се надигна в гърлото й и я задуши,а от очите й потекоха сълзи.Не кротки и безгласни,а ридание,което извираше дълбоко от душата й.В тоя момент беше страшно ядосана на оная млада и наивна Илиана, която заслепена от несподелени чувства към единия Иван,беше пропуснала да преживее чистата и искрена любов на другия Иван. Страшно съжаляваше, че неволно е причинила такава сърдечна болка на това безкрайно добро момче. А уж бяха приятели. Тя сега го разбираше,защото също като него бе преживяла подобна болка.Но имаше подкрепата на майка си,на баща си и неговата приятелска подкрепа,докато той е бил сам със страданията си. Колко ли му е било трудно сам да преодолява несподелените с никого терзания, неизплаканата горчилка на минутите, часовете и дните...”О,о,о,бедни ми Иване!” -простена Илиана и затвори дневника му. Нямаше повече сили да чете.Реши да продължи на другия ден.Зае се да почисти хладилника и да си приготви нещо за вечеря. След това се обади по мобилния телефон на децата.
-Мамо, днес ме изпитаха по математика и имам шестица!-съобщи Пламен с глас на победител и добави-А ще ме пуснеш ли утре да поритам малко футбол?
-С кой момчета ще бъдеш ?
-Все същите.Пепо и Красен.
-Добре,но нека и Люба да знае къде ще ходиш и да не се бавиш повече от два часа!Чуваш ли ме?!
-Добре,мамо.А ти кога ще си дойдеш?
-Още няколко дни и ще се завърна у дома,момчето ми.Страшно ми домъчня за вас...Мариана там ли е?
-И кака иска да ти се обади,Ето,давам ти я!
-Ало,мамо,здравей!Как си?Знаеш ли,че ние ще ходим на международна олимпиада по информатика.Аз съм включена в отбора и сега всеки ден по четири часа решаваме задачи.Като се върнеш ще ти разкажа по-подробно.Не се притеснявай за нас.Добре сме,Люба ни охранва и подрежда къщата.И тя ходи на лекции,но намира време за всичко.Сега е в другата стая и чете.Искаш ли да ти се обади?
Люба беше студентка,която живееше в дома й без да плаща наем,но помагаше в домакинството и се грижеше за вече порастналите й деца.Оказа се много свястно момиче и съвестно си вършеше задълженията. Беше станала член на семейството.
-Не, не прекъсвай заниманията й! Нека се подготвя.А Вие да я слушате!Сега прегръщам Ви и Ви целувам силно и чао!
В спалнята беше задушно.Излезе на терасата да подиша по-свеж въздух и да се порадва на нощта.Наоколо светеха много прозорци.Навсякъде кипеше живот.Тая година липите пред блока бяха цъфнали рано.Нежното им ухание я опияни,но и събуди у нея чувства,породени от нещо започнато и неизживяно,магнетично и сладостно,мистериозно и необяснимо...,но свързано с човешкото щастие.Онова щастие, което подслажда и най-горчивия вкус на сълзите,което изгрява и в най-мрачните души и разгромява тъмнината ...Звездите я докосваха гальовно и копнежно със своите изумително дълги лъчи.В тоя миг тя се почувствува прашинка, нищожно малка и рееща се без посока из безкрайния Космос,но прегърната и обичана,желана и необходима на Живота.Почувствува се изморена и реши да си ляга.Взе набързо хладък душ и облече нощницата си. Отпусна се в спалнята върху хладните чаршафи и почти веднага заспа.
Утрото отвори очите й със своята бляскава усмивка и с песента на гугутките. Откакто се помнеше Илиана,нейният чист и спретнат град винаги е бил пълен с гугутки.Техните бликащи гръдни песни я умиляваха и тя се радваше на ниските им пърхащи прелитания от клон на клон и от дърво на дърво в задния двор на кооперацията им.Стана и по нощница надникна на терасата.Магазините от другата страна на улицата бяха отворили и пъргавите домакини вече пазаруваха в тях.Направи си първото горещо,ароматно кафе „за разбуждане”,както обичаше да казва тя.Седна на масата в хола и отпи няколко глътки от него. Обичаше така да го пие-на малки глътки.Така разтегляше удоволствието от пиенето. Когато се почувствува по-осъзната и по-бодра взе отново дневника на Иван Господинов и се зачете:
„4 април 1994 год.Скъпи мой пазителю на глупави младежки „тайни”,вземам те едва днес,за да ти изповядам това,което се случи по време на екскурзията.Потеглихме през нощта с бързия влак.Бяхме около седемдесет човека.Тръгнах сам за гарата,но по пътя към мен се присъединиха и други съученици.Класният ни раздаде билетите и се качихме във влака.Пътувахме във второкласни вагони, но места имаше предостатъчно. Илиана дойде на гарата с баща си и се качи в съседния вагон.Да си призная,дневнико, чувствувах се уморен и си поспах сладко почти до София. Другите,които бяха в купето, също спаха. Пристигнахме на централна гара София към осем часа сутрината и от там с трамвая се придвижихме до хотела, в който имахме резервирани стаи. Настанихме се, починахме си за кратко и после поехме из шумната и гъсто населена София. Молех се да видя Илиана,за да бъдем заедно,но уви-не я видях.Аз не познавам добре столицата, затова нямаше как да се скитам сам из нея.Присъединих се към компанията на едно момче от класа на Илиана. Носи шантавото име Ламбрин.Той има сестра-студентка,която учи тук.Тя вече е омъжена за състудент,отрастнал в София. Ламбрин познава града много добре.Щеше да нощува при сестра си, но семейството било заето през деня.Затова ние двамата имахме време да ходим колкото си може повече пеша и да разглеждаме колкото си може повече забележителности.А трябваше и да пазаруваме дрехи за бала. Поразгледахме с Ламбо това-онова.Минахме по двата моста-„Орлов” и „Лъвов”,стъпихме и на жълтите павета,посетихме храма”Александър Невски”.Спряхме се и пред Народния театър и Двореца на културата.Успяхме да се вмъкнем и в Националния исторически музей и даже посетихме зоологическата градина. Когато се запътихме към магазините на булевард "Витоша" беше вече късен следобед.На излизане от втория магазин бях сам. защото Ламбо си хареса нещо и чакаше на касата.Излязох и виждам насреща си Илиана с едно симпатично момче под ръка.Така се изумих, че останах с отворена уста.А тя се смее и ми вика:
-Ваньо, затвори си устата и се запознай с братовчед ми Илин.Той е студент трета година в МЕИ-то,но сега е мой домакин и гид.
Запознах се и ревността веднага ме клъвна по сърцетоНо тя ме дръпна настрани и много тихичко ми каза:
-Пусни слуха,че братовчед ми е мой приятел и връзката ни е сериозна.Искам да видя реакцията на един човек.Ти знаеш кой е..