автор: severianin

...И къде ми е, Господи Боже, смехът?
Моят смях от 64-та година?
Може би го изгубих по дългия път?
Аз ли свикнах без него?
Смехът ли изстина?

Днес ми трябва!
Днес сухото гърло боли,
стържат думите в него, гласът ми немее.
Днес съм стар патефон.
И се питам дали
бихте чули, да можех поне да се смея.

Но не мога!
Замръзвам в студения ден
и смехът ми е в гърлото ледена буца;
ветровете на времето духат през мен
и се люшкам от техните тежки юмруци.

Разпилях своя смях по била и скали;
на тревоги и грижи го разпнах на кръста
и смехът ми замря.
И сега ме боли!
И не мога да стопля премръзнали пръсти.

А е още далече до лунния здрач –
път ме чака през преспите, бурята тътне,
но без смях ослепяват очите от плач...
А къде е смехът ми?
Къде е смехът ми?