автор: severianin

Не знам какви са върховете, скрити в мене,
познавам бегло само техните подножия.
Надоблачните им била са заледени
и пътят до самия връх е невъзможен.

Не знам ония висини у мен какво са
и как до тях се стига през скалите,
там е студено, духа вятър буреносен,
живеят там единствено орлите.

Тъй рядко своя връх човекът стига,
тъй трудно сам изкачвам висина такава...
Дали затуй у себе си планинската верига
и върховете бели в нея не познавам?

Но виж, на пропастите в мене знам дъната
и урвите към низините в мрака долу,
там шеметната дълбина ми е позната,
скалите остри, сипеите голи.

Тъй често пътят ми във пропастта се срива,
валят над мене остри каменни лавини,
и там, от дъното, отчаяно и мълчаливо,
поемам пак и пак към небесата сини.

И може никога да не достигна билото
на оня връх у мен, висок и непокорен.
Дано поне ми стигне в дните силата
от дъното
за сетен път
да тръгвам пак нагоре.