автор: Rodenavlotos

Полека вървях, на лъжата-живот не повярвала
и пазех последните капки любов за причастие.
Със сляпа камила вода през пустиня прекарвах
и твърдо не вярвах в миражи, наречени щастие.

Избягвах зелени оазиси с пищна растителност.
Там лесно заспиваш и още по-лесно се будиш.
Там губиш представа за време и бдителност.
Преситил очите, преставаш да виждаш и чудото.

Вървях без посока, далеч от пътеки утъпкани.
Затъвах до шия в подвижния пясък дълбоко.
А нощем, преминал през мен като дяволска тръпка,
превръщаше в суха стафида душата сирокото.

Така преминавах, спасена от празни илюзии.
Спасена от чувства, отдавна очите разплаквали.
Но бирникът-време обратния край дотътрузи
и седнах, със поглед обърнат нагоре да чакам.

И ето, видях я луната – пустинна лисица,
самотна и рижа, прекрасна, на огън подобна.
Една, разпиляваща мрака, блестяща зеница –
тя влезе направо във мене и седна удобно.

А аз се усетих съдинка до ръбче запълнена.
Сами подредиха се вътре душевните пластове.
И в нея, досущ като в малка планета покълна
едно неочаквано цвете, наречено щастие.