Все по-напред, по-стръмно, по-нагоре
извива този дълъг път в нозете ми,
а вече чувствам привечер умората
и денем по-оскъдно слънце свети;
и “утре” силата на “вчера” няма,
приятелите оредяват тихо,
победите са вятър и измама –
вместо победи трупам тъжни стихове.
Но в тях живеем – аз и младостта ми,
в тях силата и дързостта ми дишат,
косата ми развява бяло знаме,
но аз сега не се сражавам – пиша!
На своя връх съм! Стъпвам вече бавно –
не мога вчерашния път да мина,
и стръмнина изглежда даже равното,
и все по-често спирам да почина.
Но съм на билото! Тежат годините,
а дните падат като дъжд по кожата
и знам – по-млади сте, ще ме задминете.
...Но да ме стигнете по този път –
дали ще можете?