автор: Shrike

Имам дълги виолетови мигли. Някои даже казват, че са красиви. Затворила съм очи и стискам с все сила клепачите. Напразно. Прозира неприкритият ужас заседнал в гърдите ми.
Безнадежно очакване. Няма време за губене, всяко отлагане е мнима транслация на предизвестеното. Обръщам се рязко и застивам пред лицето ѝ. Не е никак страшно. Напротив, миловидно и нежно, някак майчински гледа, някак сладко приканва - сърцевидно бяло лице, уникат от Мурано. Иска ме. Става ми топло. Забравям.

Имам искрящи очи, трескави въглени. Някои даже казват, че са влудяващи. И ми става горещо. Непоносимо горещо. Боже, казвам си, вече сме в Ада. "Не остана..." - промълвява тихият призрачен глас, "още малко". Внезапно ме засипва водопад от изгарящи думи, дрезгави песни на непознати езици. Не, по-скоро на езици отдвна забравени. После настъпва мълчание. Плътно. Раздвижва лепкави пипала и измъква ръката ми. Губя усет за време и себеусещане. Зная, случва се нещо ужасно. Тишина. Умът констатира безпристрастно - на нозете ми, издължени и гъвкави - поникват лъскави нокти, а косата ми е в червени пера.

А казват в Мурано изчезвали всички страдания... втъкани в стъклени светове.