автор: Lucky68

Морето виеше обезумяло,
разкъсало пенливите си ризи.
Солта му бе строшено огледало
в очите на Света,
отрекъл Цялото.
Един рибар прекрачи времето
и тръгна напреко, през дюните
с душа и тяло да нахрани рибите,
(съвсем нормално полудели)
от песента на живите пустини.
Планктонът,
почернял от чакане,
така и не дочака слънчевата дажба,
сви се в проломите зейнали
и изтъргува перлите за водка,
с няколко щастливи хапа.
Обезсилено блъскаше морето
в тесните бетонни пристани,
а Времето-
побъркано махало,
отброяваше
последните солени истини.

Изтръпнала от ужас
давех се във сънищата подивели.
Една ръка през мрака се протегна.
Улови ме.
Дишам!
Най-озоновият мъж надвесен бе над мене!