автор: LeoBedrosian

Когато ням стоиш
пред мрачните врати
на Времето,
когато тих скърбиш
за случките неслучени
и тихо ти тлеиш
и чакаш да се случат
разбираш Херодот
и Омир и Вергилий
/упс, тоз бе някой друг/
от Ада, или пък от Рая
древен влачейки се
сляп и глух за
Време и Пространство
изпълзял и
разбираш Ницшевия
Аз с гордото величие
на Непреходното.

Тогаз промиваш
мозъка си и
своето съзнание,
въплиташ вътъка
на Рационалното
във нямото мечтание
и сам изливаш
всичко преходно
осмислено,
недожелано и
предъвкано във
бързеите
на Времето.

Сега разбра ли
мисълта на Хегел
и на Кант
за Вечното?