автор: daro

В детството си,
преди понятието „любя”
учих се да псувам.
Като отговор на –
„бръмбар влачи сламка”
изцепвах се накрая с…
„мамка”
Нима с това докосвах рима –
да мърся с отпадъци
ефира на Всемира!?
Неее…
Не аз на този свят дойдох –
този свят при мен дойде!
Но тръгнах да катеря
утроби на жени,
обикнах миналото
извело ни от пещери,
майките ви,
които хранеха игрите ни
с плодове,
които ни догонваха
и върху „бесните” филийки с масло
поръсваха им захар…
Презрях устата
изригваща цинизми.
Презрях и своята –
рупора на подлостта,
която плюеше
на всеки ъгъл, верността.
И всяка вечер
под студените чаршафи на нощта,
аз се молех…
молех се и съхнех.
Обикнах майките ви,
защото плачат с истински сълзи,
докато бащите ви работят.
И тях обикнах.
И улицата,
която сряза родовата връв
и ми отвори път.
Прозрях смъртта –
„нищо повече от живота.”
Не се боя –
щом сърцето в очи заспи,
отзивчиво ще затръшнете врати.
И сънят ще се повтори…