Мечтите са изваяни от сняг,
от лед кристален,
чист като елмаза,
но как на дните в шеметния бяг
да съхраним снега,
да го запазим?
Топи го слънцето на зрелостта,
на грижите ни маранята жежка
и чезне,
и попива във пръстта
водата на мечтите ни човешки.
На есента ни трезвият гледец
не дири сняг в горчилката на дните.
О, есента е побелял мъдрец,
но старостта не вярва във мечтите.
Защото,
чисти като сняг и лед,
мечтите ни са девствено нетрайни.
От тях остава само спомен блед,
вълнуващ като шепот,
като тайна.
Животът стапя тоя сняг без жал,
и той попива в делника,
където,
мечтите стават влага в черна кал.
Но тая влага храни битието!
И днес,
макар на финиша почти,
аз все пак търся, дявол да го вземе,
дали от старческите ми мечти
напролет няма кълн да се възземе?