автор: hristam

Беше от онези хора, които наричаха особняци. Изглеждаше винаги спретнат, мълчалив и дистанциран от всичко извън професията си, в която беше изряден до педантичност.
Не общуваше с никого извън служебните си задължения, не изпитваше никаква необходимост от социални контакти-хората го изморяваха със самото си присъствие. Те пък, от своя страна, инстинктивно долавяха особената му вътрешна студенина и неприкосновеност, която ако не ги плашеше, поне ги респектираше достатъчно, за да не навлизат в личното му пространство по никакъв начин.
Беше наследил от баща си и погребалната агенция, и малката къща в самият край на старото градско гробище. За майка си нямаше спомен-единствената жена, оставила следа в живота му беше младата дъщеря на възрастния пазач, която направи своя съпруга и която изгуби след по-малко от година вследствие тежка настинка с множество усложнения. Никога нямаше да забрави онази зловеща вечер, когато тя закъсня, защото беше изпуснала последния автобус, и се прибра насред вихрещата се буря съвършено мокра и зъзнеща. Отиде си след около месец въпреки денонощните грижи, които положи за нея, беше с крехко здраве още от дете. Погреба я сам, със собствените си ръце, в сватбената й рокля, чиито гънки бяха съхранили леко тръпчивия аромат на парфюма й. Положи я в подножието на големия бряст, който се издигаше на няколко метра от къщата върху обрасъл с треви и шубраци хълм, в последния месец на една безкрайна зима, след която пролетта за него така и настъпи.
През онази злополучна бурна нощ старото дърво бе ударено от мълния, но като по чудо оцеля, въпреки, че беше осакатено жестоко. С годините самотникът започна някак неусетно да се идентифицира с него, вероятно заради начина, по който то устояваше на времето напук на своята незащитеност и изолираност. Приличаше на пръст, вдигнат обвинително към небето-жест, в който съзираше онази непреклонна твърдост, която откриваше и у себе си.
Макар да имаше много време и повод за размисъл върху нетрайността и крехкостта на човешкото битие, или може би точно затова, той имаше специфично отношение към смъртта. Тя не го плашеше-нито с болезненото си предизвестие, нито с фаталната си неочакваност. Единственото осъзнато чувство, което питаеше към нея, беше чувството на респект пред нейната абсолютна неизбежност. И някак съвсем естествено в хода на тези свои размишления беше приел, че неговият край ще настъпи тогава, когато старото дърво рухне.
Много години бяха минали от тогава, и всяка пролет по оцелелите клони на почернелият бряст плъзваше нежна млада зеленина-силна и чиста като самият живот. Всяка сутрин погребалният агент прекарваше няколко блажени минути в съзерцание на това пролетно разбуждане и едва след това-поел с кафето си и глътка от свежата енергия на дървото-се заемаше със задълженията си.
Беше забелязал, че с годините дните му минават все по-бързо, сякаш се опитваха да избягат от собствената си монотонност. Но на него му харесваха точно такива, въпреки ежедневната среща със смъртта и болката на опечалените близки. Единствено на своя пост той се чувстваше необходим, и то необходим по един почти свръхреален начин, касаещ последната връзка на живота с отвъдното. Никога не си позволяваше да приеме и частица от чуждата болка и това не беше нещо култивирано у него заради спецификата на професията му. Беше роден с тази особеност и тя го предпазваше от онези болезнени, силни човешки емоции, които само биха усложнили живота му.
Единствено когато церемонията беше свързана с последното изпращане на дете изпадаше в меланхолично настроение, което го отвеждаше в подножието на стария бряст. Сядаше на малката дървена пейка, взираше се в поизбелялата снимка на жена си и въображението му рисуваше сцени, в които никога не бе участвал. Виждаше ведра неделна утрин, изпълнена с женски глас и детски смях, почти физически усещаше топлината на малка ръка, доверчиво пъхната в неговата. В такива моменти чертите на лицето му се отпускаха, сякаш погалено от ласкава ръка, очите му губеха своята вглъбена строгост, макар да бяха далечни и замислени.
Оставаше така до тогава, докато някой случаен шум го върне отново в неговата добре позната реалност, бавно ставаше, сякаш разбуден от сън, и потъваше в сивата тиха вечер на малкия си дом.
Една привечер отново се бе смълчал под старото дърво, когато изведнъж някъде отвътре, дълбоко чак в костите си, усети продължителен далечен тътен. Огледа се и си даде сметка, че внезапно е притъмняло, тежки облаци бяха надвиснали над рехавите клони, самият въздух беше натежал и като че ли трудно се дишаше. Не се чуваше никакъв звук, сякаш самата природа бе затаила дъх пред задаващото се бедствие.
Погребалният агент знаеше какво означава това, много пъти бе усещал първите, още незабележими симптоми на приближаващата буря много преди те да станат видими с просто око. Изглежда след онази злокобна бурна нощ, станала причина за загубата на съпругата му, беше развил свръхчувствителност към тази стихия.
Но тази вечер бе твърде вглъбен в себе си и едва успя да прекрачи прага на дома си, когато първите едри капки заудряха земята, тежки като куршуми. Зае се да си приготви вечеря, макар да не беше гладен. Замисли се дали не се разболява-от сутринта беше отпаднал, още преди обяд се почувства изморен, а сега не му се искаше нищо друго, освен да седне в дълбокото удобно кресло до прозореца и да наблюдава вихрите на бурята. Едно особено напрежение като възел стягаше стомаха му и караше сърцето му да препуска в изтощително темпо. Знаеше, че е заради времето, тези стихии винаги му действаха така.
Беше задрямал в креслото въпреки невъобразимата симфония от шумове навън, когато му се стори, че на вратата се чука. Още неразсънен предположи, че така му се е сторило, кой ли можеше да го търси в това време? Но в следващия миг вече съвсем отчетливо чу повторно, по-силно думкане, вече нямаше никакво съмнение, че отвън има някой и отиде да отвори.
Момичето пред вратата беше толкова дребно и крехко, че изглеждаше нереално, особено на фона на леещия се дъжд. Приличаше на удавница с тъмната си дълга коса, паднала като мокра пелена върху лицето й.
Човекът се отдъпна изненадан, попита я коя е и какво търси на прага му, но тя се плъзна безмълвно покрай него, оставяйки мокра следа след себе си. И понеже той продължаваше да я гледа в очакване, вдигна слабата си ръка към гърлото и едва доловимо поклати глава.
Той разбра жеста-беше няма, а откъде се беше взела един Господ знаеше...Но в нея имаше нещо толкова безпомощно и тъжно, че събуди в него желание да я стопли и нахрани.
Засуети се край печката докато сложи чайника, а после се сети, че ако седи така мокра ще измръзне съвсем и я заведе в другата стая, където навремето беше семейната спалня. От как жена му почина голямото семейно легло си стоеше непокътнато-предпочиташе да спи в кухнята на дивана. Сега обаче извади голяма хавлия и я подаде на момичето, а после отметна покривката на леглото и с жест й показа, че може да преспи в него тази нощ. Чайникът засвири и той побърза да излезе, неочаквано смутен от внезапното женско присъствие в дома си. Надяваше се момичето да се подсуши и да се появи преоблечено в хавлията му, за да й предложи топъл чай и скромна вечеря, докато подреждаше масата се надяваше тя да се появи всеки момент. Но тъй като тя се забави повече, отколкото предполагаше, отиде до врата на спалнята и се ослуша. Не чу нито звук, затова леко открехна вратата и надникна.
Ако не беше влажният черен кичур на възглавницата дори нямаше да забележи, че в леглото има някой, завивката изглеждаше почти непокътната. Реши, че е по-добре да я остави да се стопли и да поспи, и без това изглеждаше твърде изтощена. А и той самият се чувстваше така. Чак сега усети, че няма сили за друго, освен да си легне и да потъне в дълбок, освежителен сън.
Смяташе, че ще заспи веднага, но вятърът отвън толкова се бе усилил, че цялата къща сякаш бе оживяла. Щеше му се да надникне през прозореца, да се опита да види дали старото дърво не е пострадало от бесните пориви, но не намери сили да се надигне.Усещаше особен горчив вкус в устата си, метален и тежък, в гърдите му сякаш бе заседнала ледена буца, която все повече растеше. Май наистина се разболявам, помисли с горчивина, и едва ли ще ми се размине само с един здравословен сън...
И тогава изведнъж в съзнанието му изплува мисъл, която разтуптя сърцето му толкова силно, че едва успя да си поеме дъх. Появата на това момиче точно в тази бурна вечер, дългата й тъмна коса, начинът, по който сякаш плаваше докато пристъпваше край него, мълчаливото й крехко присъствие...Сега разбра защо му се стори толкова позната-твърде много приличаше на младата му съпруга, такава, каквато винаги щеше да я помни. Нещо повече-не беше само прилика. Това беше тя, дошла да го вземе със себе си. Толкова силно беше усещането му за нея, че усети това прозрение почти болезнено, с всяка клетка от тялото си.
И точно в този миг видя, макар да беше със затворени очи, как стаята се озари от ярка светкавица и само миг след това мощна мълния се стовари толкова наблизо, че за него стана ясно-този път дървото нямаше да оцелее. Едва си го помисли, когато чу звук, болезнен и силен като крясък, а след това нещо тежко се стовари върху стената на къщата, като почти изби прозореца. Това е краят, помисли си той. Всичко се подреждаше като пъзел, точно както предполагаше, но това вместо да го изплаши, го изпълни с дълбоко удовлетворение.Навън бурята продължи да вилнее, но той не чуваше нищо повече...
На другата сутрин двамата работника, които идваха на работа още с пукването на зората, бяха посрещнати от слабовато момиче, което щом ги зърна, се втурна към тях и ги задърпа панически към малката къщурка.
- Какво иска тая?-стреснато се дръпна по-младият.-Май не е с всичкия си...
- Виждал съм я да се навърта около една от жените, дето продават цветя-отбеляза по-възрастният.-Май е нейна дъщеря или внучка. Мисля, че е няма.
После, усетили тревогата на момичето, се втурнаха след нея към зейналата врата на къщата, която очевидно бе пострадала сериозно от снощната буря. Старият дървен електрически стълб, който се намираше до самата сграда, бе строшил единият от прозорците и част от стената бе съборена.
Погребалният агент изглеждаше дълбоко заспал в леглото си, но двамата работника веднага разбраха, че възрастният човек е мъртъв. На лицето му беше застинал израз на такова блаженство, каквото не бяха виждали там приживе.
А с първите дни на пролетта клоните на старият бряст отново оживяха, покрити с млада зеленина повече от всякога. Но никой не забеляза това.