автор: mitkoeapostolov

Адам и Ева живееха щастливо в райската градина в хармония с Господ, животните и растенията. Всички общуваха чрез езика на мисълта и се разбираха без противоречия. Единствената забрана бе да се опитва от червените обли плодове на златното дърво в центъра. Хората и животните не се притесняваха от това условие и спокойно подминаваха дървото, като се възхищаваха на хубостта му.
Един ден Адам заспа под прохладната сянка на шумолящите листа. Плодовете се поклащаха от лекия бриз и разбуждаха у него непознати сънища. Животните и растенията вече не съжителстваха мирно с хората, а ги дебнеха и нападаха. Страх разяде спокойната душа на Адам. За да се защити, в съня си той се научи да си прави лък и на свой ред започна да преследва животните и да завладява растенията. С времето успя безусловно да ги подчини и се виждаше като предводител на всички. В очите им се четеше боязън и страхопочитание. Услади се на Адам вкусът на божествената сила.

Човекът се събуди от неочакван удар върху гърдите. Един от плодовете на страха се бе откъснал и паднал върху него. Всички в райската градина отново бяха равни. От този ден нататък Адам загуби вкуса на живота. Дразнеха го свободните мисли на животните и растенията и невинните пориви на Ева.

Жената споделяше компанията на най-добрата си приятелка змията. Двете обменяха мисли за щастие и любов докато се припичаха на слънце. Започна Адам да ревнува спътницата си, искаше му се да прекарва повече време с него. За пръв път усетила отрицателна мисъл, змията се разболя. Изгуби предишната си жизненост и от ден на ден се чувстваше все по-тъжна. Забеляза Ева промяната в своята приятелка и я попита какво й е. На всичките й въпроси змията отговаряше с мълчание.

Един ден Адам не издържа и сподели с Ева:
- Не ти ли се е искало понякога да опиташ от забранения плод?
- Не - спокойно отговори жената.
- Сънувах - продължи Адам, - че ако дадеш на змията да отхапе от него, тя ще оздравее.
- Наистина ли? - попита обнадеждено Ева.
- Да - уверено отговори Адам. - И всичко ще си е както преди - мирно и щастливо.

Ева сподели идеята със своята приятелка, като я представи за своя.

- Едва ли ще ми помогне - отвърна неуверено змията.

Но мъката така я задушаваше, че след няколко дни тя склони да опита забранения цяр. Заедно с Ева отидоха до златното дърво.

„Първо ще пробва змията - доволно си мислеше Адам. - Тя ще отнесе всички последствия, а аз ще мога безнаказано да ям колкото си поискам.”

Ева откъсна плода и го подаде на другарката си. Змията отхапа един залък.

Небето се смрачи. За пръв път едри капки дъжд се изсипаха над райската градина. Затрещяха светкавици и гръмотевици. Стана студено.
Змията преглътна залъка. Главата й се проточи, а от болка езикът й се раздвои. Поникнаха й зъби и се наляха с отрова от забранения плод. Опита се да се свърже с приятелката си чрез мисъл, но вместо това се чу злобно съскане.

Ева уплашено гледаше трансформацията на другарката си докато Адам лакомо дояждаше плода зад тях. Жената се протегна да погали измъчената змия, но в озверелия поглед на животното се четеше само уплаха. Когато ръката докосна измръзналата кожа, влечугото инстинктивно я захапа. След това, объркана и засрамена, змията запълзя към храсталака.

- Не се бой - чу се гласът на Адам от мрака. - Знам как да излекувам раната. А след това ще си направя лък и ще отмъстим на змията.

Уплашена и отчаяна, Ева подаде ръка на Адам и двамата поеха тихомълком в дъжда.