автор: Shrike

Възможност... След сбогом утрото застива. И всяко утро се повтаря с непоколебима точност. В най-сухият детайл, в най-ежедневната прищявка, в най-вятърничавата усмивка. Да, утрото ме носи безтегловна сред хаоса на тиктакащата вечност.
И като в сън прелитат дните след твойто "сбогом". Или е кадър утрото, запаметен между издишването на любов и вдишването на реалност. Едната ми ръка е топла. Лявата. От нежен допир до страните ти. А дясната е вкаменена. Отчупвам показалеца и го захвърлям срещу Слънцето, потребни са ми тези мними отражения. Там виждам водопадите на Витоша. Зелените... Не си ли спомняш как шептяха с гласовете на надеждата? Иска ми се да съм корен, да пия ненаситно топлина и да пулсират в мене сладки соковете на живота. Утрото след сбогом е невъзможно случване на неразбрани вероятности. А твоето?