автор: mitko_jordanov

Един мъж беше застанал на моста, по който минаваше железопътната линия в Северна Алабама. Той се бе загледал в бързотечните води на шест ярда надолу. Китките му бяха завързани зад гърба, на шията му висеше въже, привързано към тежък дървен кръст, който стърчеше отзад зад главата му. Изкачи се на парапета на моста, където порива на вятъра го поклащаше.
Единствено тежкия кръст пречеше да политне към мътната вода. Придошлата пролетна река клокочеше в нозете му и не вещаеше нищо добро при среща с нея. Все пак той беше избрал превземащия хлад на водата пред височината на градския небостъргач. Избор по принуда. Това не е израз на свободната воля. Неговото желание беше да яхне мотора и да язди до здрач на запад.
Дебелите кожени дрехи щяха да го спасят от срещата с остри скали и стърчащи клони, но примката около врата щеше да го беси всеки път когото огромният кръст се загнезди някъде, а и ледената вода постоянно щеше да охлажда неговото тяло. Пътят на реката ще го отведе до неговата гибел.
Всичко тръгна от една грешно изказана дума, случаен лапсус. Светът е осеян с жертви на непредизвикани грешки. Негърът беше прав за себе си.
На негово място той щеше да постъпи по същия начин. Години наред се е грижил за своя авторитет, за това и изведнъж от магистралата се появи никому непознат моторджия и срива всичко само за минутка с някаква долна хватка. Поне да беше честен двубой, а то хитър трик. Номер който те преви за посмешище, за подигравка в очите на всички за които държиш. Ярост с мека дума. Животински инстинкт завладял огромния негър. Белите му зъби скърцаха, очите му святкаха и това беше всичко, което се виждаше във тъмнината. Усети, че го сграбчват от двете страни, извиват ръцете му и ги стягат във примка зад гърба, почувства въжето около шията си, стегна врата инстинктивно за да поеме затягането, но само го наведе тежест надолу. Клупа остана хлабав, задушаваше го единствено когато кръста се запречваше някъде. Тогава маневрираше наляво, надясно, напред, назад и продължаваше тегленето.
Казаха му да върви само напред и когато стигне Майнсфилд всичко ще бъде забравено. Обидата, смеха, подигравката. Можеше да не тръгне, можеше още там да се просне на асфалта да поиска милост или да получи мъст. Нещо вътре в него го спря, нещо му попречи, накара го да тръгне, да върви да стене, явно имаше някаква собствена твърда арматура, която не се огъваше лесно. Повлече греховете си по магистралата. Покрай него минаваха стотици автомобили и камиони. Свиркаха, спираха, предлагаха да му помогнат, да спестят тежестта му, да го закарат до градчето. Той ги гледаше от високо, от височината на своето изкупление и си представяше как Исус е гледал на грешниците долу и високомерно им е прощавал, защото не знаят какво правят. Това го наливаше със сили, злобно се стрелваше напред, кръста зад него скрибуцаше по грапавия асфалт, който постепенно отнемаше от неговата тежест. Стъпваше уверено, леко приведени напред раменете му сякаш разбиваха лед в океана. Потта капеше от носа отмивайки тинята на душата. Умората очестяваше пулса и дишането се превръщаше в хриптене на парен локомотив, но въздухът който го напускаше отнасяше със себе си споменът за неговата греховност. Рядко спираше движеше се и нощем. Мракът скриваше от очите му околната картина, напред го водеха единствено краката, научи се да не мисли, а да се доверява на себе си да следва инстинктите си.
Трудно беше на разклоните. Винаги имаше табелка и Манйсфилд наближаваше. Щеше да стигне от където е тръгнал, щеше да стане какъвто е бил. Това не беше неговото място, но продължаваше да върви натам. Посрещана изгрева на възвишението и пред него се разтла градчето. Краят. Този край можеше да стане ново начало. Спусна се по шосето към първите къщи. В ниското изфуча влак. Спря, погледа зад него. Път за железни мъже, закрачи между линиите. Майнсфилд можеше да почака, имаше още какво да получи от света. Линиите го опияняваха, те се срещаха някъде в далечината, реши, че ще стигне до там. Всеки човек се опитва да стигне до там където всичко се събира в една точка. Вървеше трескаво. Обливаше го светлина и мрак, обгръщаше го пек и студ, къпеше го дъжд, сушеше го слънце, не спираше, вървеше търсеше. Какво? Не знаеше и сам, но беше сигурен, че когато го види ще го познае. Измина десетки реки, стотици мостове, не спря дори не погледна. Едва тук. Разбра, че е стигнал, позна края, изкачи се на парапета с ръце вързани зад гърба, въже около врата на което висеше тежък дървен кръст и се остави на времето да реши съдбата му.