автор: rudin

В Софийското метро са седнали
пласирали сe граждани на път,
а правите завиждат за коленете
загатващи за бяла, сочна плът.

Сам търси погледът богоизбрано
красивото девическо лице,
навярно озарено в утро ранно
от спомен за любимото момче.

Отмества се и връща – все към него!
Момичето вглъбено си седи.
Усеща погледа, съзира бегло
стареещ лик с прошарени коси.

И както аз, невинно най-възможно,
се радвах, втренчен в нея, замечтан,
създанието, ставайки, предложи:
– Елате и седнете! – с възглас прям.

– О, не! Не ставай, моето момиче,
аз скоро слизам! – влизам бързо в час.
Отместих поглед. Слязох и затичах –
от себе си в перона бягах аз.