автор: severianin

Стихът е буца глина податлива
на колелото просто на грънчаря.
Макар и безсловесна, тя е жива –
тя може да е като стомна шарена,
изящна като амфора старинна,
като паница проста и надеждна,
с душа за песен – като окарина,
и като ваза – точена и нежна.

Стихът не бива да е суха буца,
макар че всяка глина се втвърдява
на тежки късове като юмруци.
Но суха глина амфори не прави!
Стихът приема формата, в която
грънчарят е решил да го извае –
по странния модел, роден в душата му,
или сънуван нощем в свят незнаен.

Стихът е податлив, но кой е рекъл
че трябва да е кадифен и нежен –
на колелото глината е мека,
но след пещта звъни, ръбът й реже.
О, трябва всеки стих душа да има
и остър ръб. Така наточен ръб, че
да може да одраска с нокът-рима,
или пък да ухапе с рима-зъбче.

Това е словото – и податливо,
и крехко, и по-твърдо от елмаза,
защото всеки стих е нещо живо
и трябва острие – за да го пази.
За да е ваза, амфора, чиния,
за да запява като окарина,
безброй души в душата си да крие...
За да е просто стих. Не просто – глина.