автор: tzvetcomarinov

Началникът на градското винаги при отсъствие на външни лица се държеше свойски с подчинените. Започна почти едновременно работа тук с току-що влезлия Малджански. Това спести поканата да седне, а той и без нея го направи.
Дори побърза да хвърли бегъл поглед на положението из кабинета. Шефът е отпил първата глътка, личи ясно по доволната му физиономия. Моментът отправи своята покана да започне. Послуша го.
- Младокът е провел разпит на оня с дрогата - съобщи топ-следователят.
В казаното нямаше новина. Нали той лично му възложи разследването и дори се зарадва скрито на проявеното от по-опитния желание да помогне. Затова реагира на чутото, почти с отегчение.
- Добре е така, нека се учи. И без друго, няма нищо заплетено покрай тия пакетчета.
Спокойният отговор повече разтревожи Малджански, вместо да го успокои. Знае ли шефът нещо повече за станалото или наистина е в неведение. Добре тогава, ако не успее да стигне до истината, поне ще се ориентира къде може да е тя. Опита веднага.
- Провел е сполучливо разпита и дори е изготвил протокол за него.
Главният продължаваше да не вижда нищо притеснително. Назначиха младокът преди няколко месеца. Да прави дребните разследвания и трупа опит, който ще му е необходим за по-нататък. Онова, което безпокоеше обиграният следовател, не беше за ушите на началника и той го подмени с друго.
- Присъствало е вътре и някакво лице от София.
Любителят на ръчно приготвените кафета, очевидно не знаеше нищо по въпроса. Щом му дотрябва почти цяла минута, докато избере поведение и посока на разговора им по-нататък.
- И как се казва?
- Николов.
Отговор, който можеше и да не чуе. Не биваше другият да слуша онова, което иска да каже по-нататък на глас.
- Фамилията не ми говори нищо, но ще видя как стоят нещата.
Увери шефът на градското следствие, а с тонът на своя глас даде много ясно да се разбере. Свидетели за онова, което възнамерява да прави в следващите минути са нежелателни. И остана видимо доволен, че го разбраха без никакви думи. Едва изчака затварянето на вратата от Малджански и грабна гелефона.
-Дежурният, веднага при мен.
Тия десетина крачки от гишето при входа до неговата канцелария, не изискваха никакво запасяване с търпение.
- Кой беше софиянецът на посещение в службата?
- Николов.
Отговор съвсем подхождащ на войник, който няма и седмица в казармата. А тоя пред него сега, едва ли е спал и една нощ върху войнишки креват.
- Защо не съм уведомен за посещението?
- Още не бяхте дошли на работа, господин..., а той каза, че търси следовател Първанов.
Имаше някакви мижави основания за подобни приказки. Нали, когато се търсят оправдания, винаги казаното е недостатъчно. И полицаят очебийно спазваше тоя принцип.
- Замина си преди да дойдете.
"Браво - началникът на следствието реагира на ум като ужилен. - Сега вдигни слушалката и го повтори това на ония от главното". Попита на глас.
- Николов показа ли някакъв документ, когато влизаше?
- Обади се предварително. После само помоли, да извикаме следовател Първанов.
"По дяволите - изпъшка шумно шефът на градското, сякаш в момента изпита непоносим зъбобол. - Тук може да влезе и терорист, ако поиска. За наблюдателният представител на инспектората, онова в което беше взел участие му стигаше. Разбрал е и което не трябва".
Веднага почувства неустоимо желание да стане от стола и заудря шамари по лицето на полицая. С мъка, но се въздържа да го направи. Нали той отговаряше за всичко по реда и правилата в градската следствена служба. Почака нещата из собствената му глава да застанат на що-годе приемливи места. Едва тогава разпореди.
- Връщай се на работното място.
Полицаят с нетърпение бе дочакал тоя миг. След последният звук от шефската уста, той почти излетя от стаята. Между стените на кабинета останаха началството и цял рояк от въпроси. Дето съвсем малко не им достигаше, да зажужат те като разбунен кошер, останал без пчелата - майка.

Цветко Маринов